Пред мен са куп вестникарски страници. Всичките с интервюта, които съм правил с Иван Гарелов. Първото е от миналия век, последното от юни, на телевизионния конкурс “Свети Влас”, на който той беше светлият дух и вдъхновение.

Годините са различни, темите - също, Гарелов обаче е същият: дълбок в мислите си, знаещ, внимателен в оценките си, прозорлив. 

Дланта на света сякаш е пред очите му и той, взрян в дълбоките й бразди, с удивителна точност чертае бъдещето му

За милиони българи той ще си остане завинаги Мистър “Панорама”. Мустакът му стана един от символите на БНТ. Тези с по-побелели коси си спомнят филмите му: за Виетнам, Камбоджа, парещия Близък изток. На младите той посвети книгите си. Да черпят познание и мъдрост не от “старило, а от патило”.

Беше звезда, но в очите на другите. Славата го следваше като изкусителна любовница, но той така и не й обърна сериозно внимание. Обичаше чашката узо, приказката с приятели, юбилеите си, които превръщаше във всенародни празници, Ивановден, възпламеняващото сиртаки, вестниците, с които започваше деня си.

Телевизията беше неговият живот и той дълбоко страдаше в последните години, когато бе далеч от нея. Перото обаче се оказа неин достоен заместител. Книгите, които написа, не бяха просто дневници на преживяното или документални романи, а учебници по журналистика. 

Обичаше да разказва за детството си в село Смилец, където прекарвал лятото. Първата седмица отивал при баба си, а втората - пресичал реката, за да погостува на чичо си. Веднъж двете махали се сбили. Той, естествено, останал на страната на братовчедите си, но като видял, че другите са по-малко, решил, че трябва да им помогне. Тогава започнали да го замерят от двете страни. 

Съдбата на състрадателния човек е такава - да го бият от двете страни, заключаваше, но въпреки това винаги оставаше на страната на по-слабите. 

Грешки имам, разбира се, казваше. - И малки, и големи. В крайна сметка обаче равносметката ми не е тъжна. Аз съм успял човек. Защото какво е щастието? Да работиш любимата си работа.

Началото на блестящата му кариера започва от една пазарджишка спирка, на която пътниците за Смилец чакали автобуса за село. Всъщност той бил паркирал пред тях, но шофьорът, въпреки проливния дъжд, отказвал да отвори вратите и да ги пусне вътре. Възмутен, младият Гарелов, още ученик, излял яда си върху един лист. Написаното било публикувано в окръжния вестник, а авторът му получил 14 лева хонорар. Ударът бил двоен: хем си казваш мнението, хем получаваш пари. 

Как да не избереш такава професия 

Още като студент във втори курс Иван е вече репортер във вестник “Студентска трибуна”, продължава в “Народна младеж”, Българската телеграфна агенция и попада сред първите българи, които след Втората световна война стъпват на полуостров Света гора. Преживяването ражда много вълнения и един голям пътепис:

“Стефан Продев, главният редактор на най-четеното тогава списание “Паралели”, много го хареса и го пусна на цели четири страници. Марко Семов, който в този момент търсел млади журналисти за телевизията, го прочел. Покани ме на среща. От ракия на ракия накрая ми каза, че ще стана голям журналист. Бях поразен.” 

Изоставен обаче, директорът на БТА, писателят Лозан Стрелков, е бесен. За да го успокои, Иван Славков му подарява вратовръзка, но и това не помага. Иван Гарелов е уволнен дисциплинарно от БТА и му се отнема софийското жителство. Пазарджишкото си остава. Славков обаче се справя и с този проблем.

Гарелов със съпругата си

Гарелов бързо се хвърля в дълбоките води на телевизията. Следва първият му голям удар: В Кипър, на една красива поляна, интервюира държавния глава - архиепископ Макариос. 

После пътува за Виетнам и Камбоджа: “В София, преди да тръгнем към онзи врящ в напалм и бомби край, една българка ми даде снимка на мъжа си, камбоджанец. Молеше да го потърсим. Макар че не беше го виждала пет години, тя не преставаше да се надява”.

Репортерът тръгва по следите на тази надежда

“Ходихме из осеяния с трупове Пном Пен. Бяхме първият в света телевизионен екип, попаднал в този зловещ, мъртъв град. Търсихме доктор Терпи, но той отдавна беше мъртъв. Убит като много други интелектуалци.”

Филмът на БНТ “Къде сте, доктор Тиенг Терпи” е купен от два американски университета, взема награди, а авторът му получава орден “Кирил и Методий”.

“Тогава за пръв път усетих, че ставам известен. Почувствах, че имам някаква стойност и място в обществото. Научих, че кореспонденциите ми от Виетнам и Камбоджа са били следени у нас с голям интерес.

Веднъж на улицата видях големия Йордан Радичков. Боготворях го, без да го познавам. Той ме спря и каза: “Знаеш ли, че докато си бил там, Емилиян Станев (другият мой идол), на смъртно легло, непрекъснато питал жена си: Какво предаде днес Гарелов от Виетнам...”.

Моментът е турбулентен, дърпа репортера към върха и тогава се случва нещо съвсем неочаквано: 

Иван Славков, баш шефът на телевизията, предлага на все още младия журналист да води най-гледаното седмично политическо предаване в страната “Панорама”

Водещият искрено се гордееше с екипа, който той бе създал в “Панорама”. Наричаше го с гордост “Дрийм тийм”. Да бъдеш гост на Гарелов се считаше за огромна чест, независимо дали става въпрос за политик, артист, писател. Казаното там не се подлагаше на съмнение. България дотолкова вярваше на Мистър “Панорама”, че през 1995 г. социолозите изчисляват, че ако направи партия, мигом ще спечели 17 процента от гласовете на българските избиратели. Това не става. 

Единственият опит на журналиста да се доближи до властта завършва фатално

Като говорител на правителството на професор Герджиков той не се съобразява с мнението на началниците си. Застава на страната на недолюбваната от тях Елена Йончева, също част от “дрийм тийма”. Следва моментално уволнение. 

През годините Иван Гарелов е имал шанса да интервюира много от световните лидери. Повечето днес са там, накъдето и той се е запътил. Там са и повечето от приятелите му, любимата съпруга Донка, за която толкова страдаше. Съдбата реши, че е време отново да ги събере. Този път завинаги.

Поклон пред паметта на големия журналист Иван Гарелов!

“Панорама” ли? Дори не съм мечтал

- Помните ли първата “Панорама”, която сте водили?

- Не!

- А последната?

- Не. Помня тази на 18 ноември 1989 г., веднага след падането на Тодор Живков. Тогава прочетох свой коментар за промените, под който мога да се подпиша и днес.

- “Панорама” ли беше мечтата ви?

- Не. Това пък съвсем не съм го мечтал. Тя си имаше водещи. Всички я харесваха. Беше черешката на тортата. Аз започнах през 1979-а. Останах 21 години.

- Има ли репортерска школа, която се роди в това предаване?

- Говорят, че има. Някои, които бяха там, открито го твърдят: Елена Йончева, Невена Андонова, Олга Лозанова. С повечето се гордея. В последните години ми бе по-интересно да работя за тях, отколкото за себе си.

- Защо напуснахте?

- “Панорама” изчерпа своята роля. Политиците се научиха да разговарят помежду си. И това е много важно. Имах такъв случай: Предстои предаване. Първи в гримьорната влиза честният частник Валентин Моллов. След него Ахмед Доган. Поглежда, не поздравява, сяда. Идва Филип Димитров - също мълчи. На вратата усмихнат застава Жан Виденов. Поглежда, намръщва се, не поздравява, сяда. Минават минути... Всички мълчат. Толкова негативна енергия имаше в стаята, че не издържах и избягах. Политиците не умееха да общуват помежду си. А “Панорама” беше посредник между тях. 

2 февруари 2018 г.

Исак ГОЗЕС