Никола Антикаджиев на 92 г.: Без хора не се живее

Кой е Никола Антикаджиев: 

Ако бяхте на мое място, сигурна съм, щяхте да сте истински късметлии. Да разговаряш с живата история на един 92-годишен живот е не просто интересно и вълнуващо. Това си е истинско събитие.

И ако се чудите защо ви предлагаме това интервю с Никола Антикаджиев доста по-рано от 92-рия му рожден ден, който ще е на 18 ноември, ще ви кажа. С този човек са свързани толкова интересни истории, в главата му има вселена от спомени, бистрият му ум е съхранил изумително много информация, а като добавим, че е сладкодумен мъдрец, сигурна съм, че ще ви е интересно да го четете колкото може по-дълго.

Антикаджиев има наистина феноменална памет. Той помни подробности за всяка пиеса, за актьорите в нея. Да не говорим за резултатите от футболни мачове или пък за политически събития, за министрите от всички правителства. Енциклопедичните му познания са били нещо като“бюро справки” за Невена Коканова, Ламбо, Никола Анастасов, Кеворк, Владимир Левчев, Гунди, Саркис, Гришата Вачков, Нейчо Попов, Гец, Черкелов, Аня...

Невъзможно е дори да ги изброя, защото това са само малка част от имената на най-близките му приятели, някои от които преселили се вече в по-добрия свят.

Но нека спра аз да ви разказвам за него и да го оставя той сам да ви поведе по изключително интересните пътеки на своя дълъг живот.

- Господин Антикаджиев, да започнем от интересната ви фамилия. Откъде идва?

- Моят дядо се казваше Анастас Тасев Антикаджиев. Други Антикаджиеви в България няма. Всички, които носят тази фамилия, са ми роднини. Семейството ми е от Петрич, беше патриархално, но заможно. Живеехме в огромна къща 21 човека - 4 апартамента, 4 летни кухни, а отдолу 4 магазина. Дядо ми е основал първия магазин за кинкалерия и галантерия, а баща ми е направил единствения за времето си магазин за брашно и зърнени храни в Петрич. 

Домът ни беше толкова забележителен, че на 6 април 1941 г. германците евакуираха цялата фамилия 
и в него се настани Щабът на германската армия на Балканите начело с фелдмаршал Лист. През септември 1944 г. пак опразниха къщата ни - този път за щаба на Седма рилска дивизия. Преживяхме това и за трети път - на 1 август 1950 г. Тогава през нощта, още докато спяхме, милиционери от Видин с насочени пистолети ни разбудиха с викове:“Ставайте веднага! И си вземете за 2-3 дни дрехи и нещо за ядене”.

Тогава ни изселиха в Твърдица. Първо над 2000 души ни изкараха на площада в Петрич. И от там с камиони ни закараха на гара Дамяница. Беше жега, 35-36 градуса. Седяхме цял ден и никой нямаше представа къде отиваме. Само аз знаех, защото братът на един приятел беше милиционер и той ми каза - вие сте в Твърдица, Новозагорско. Пътувахме от 1 до 8 август, 8 дни. Настаниха ни там, а на 9-и аз и брат ми почнахме работа. По това време дядо ми беше на 91 г. 

- И никога ли не се върна в дома, който е построил за семейството си?

- Ооо, комунистите веднага бяха взели къщата за свои цели - настанили там Околийския комитет на БКП. Така домът на Антикаджиеви набързо станал партиен дом. А къщата за трети път беше сменила обитателите си, и то за дълго - до 1991 г. в нея години наред беше Районният комитет на БКП.

Колкото до дядо, той се върна в Петрич на 30 септември 1955 г., а на следващата година, когато беше на 97-годишна възраст, почина. Случи се в най-студения за града февруарски ден на 1956 г. И знаете ли - от Петрич до гробищата са 2 км, а по целия път имаше хора, които вървяха за погребението му.
 
- Бил е много уважавана личност...

- Така е. Дори аз доскоро не знаех нещо интересно. Разбрах го, когато отидохме с моя племенник Иван Антикаджиев на едно събиране на петричани в Съюза на архитектите. Шкумбата ми се обади и ме покани. Имаше над 1000 души. И някакъв човек изнесе доклад, от който научих, че дядо ми през 1937 г. е дал 5 стипендии на най-добрите ученици в Петрич. Трима отиват в Германия да учат инженерство, а двама във Франция да следват медицина. И той поема разноските им по време на цялото обучение. 

- Това същият ви дядо ли е, който е построил черква в града?

- В Петрич имаше 6 църкви и да, едната е построена от дядо ми. Освен това той беше председател на настоятелството на храма“Свети Никола” сигурно в продължение на 30 години.

- Доколкото знам, посветил е черквата в памет на съпругата си?

- Баба ми умира през 1934 г. и той на следващата година докарва майстори от Горна Оряховица да я съградят, същите, които са построили нашата къща. Аз не бях ходил повече от 10-12 години в Петрич. И преди 7-8 години отидох. Минахме и през църквата. Въпреки че отпред надписът е изчегъртан, на купола се чете:“В памет на Мария Антикаджиева”. А отпред имаме гробница, в която са погребани дядо ми, баща ми, майка ми и други близки...

- Трябва да е била голяма любовта между дядо ви и баба ви, за да й издигне храм?

- Голяма! Баба ми е починала на 65-66 години. И той в нейна памет прави тази черква.

- А има ли я още вашата семейна къща?

- Има я, обаче е разнебитена. А беше най-модерната за времето си. През 1936 г., когато имаше избори, у нас дойдоха и спаха Кимон Георгиев като министър-председател и Георги Кулишев, бъдещ министър на външните работи. Защото тогава нямаше хотел в Петрич. А Георги Кулишев беше наш роднина, брат на баба ми по майчина линия. Тогава се роди опозицията на Никола Петков, но онези звена не влязоха изобщо. Кимон Георгиев си остана министър, завърши кариерата си на 75 години и живя до 100.

- Въпреки всичко, което сте преживели, останах с впечатлението, че пишете и за доброто, което се е случвало през годините?

- Видял съм времето на Живков, видял съм и времето на демокрацията. Мога да ви кажа какво кога е било добре и кога не е. Тоя е такъв или оня - онакъв - това преди никога не съм го чул. А сегашните умират да се плюят и да злословят по чужд адрес. Ето, ако напиша един списък на висшите ръководители по времето на социализма - най-добрият от всички беше Петър Младенов, като човек. Огнян Дойнов също. Днес ВИП персони станаха само някакви мутри, чалга изпълнители. Познавам наистина много хора, били във върховете, и тогавашния елит - политически, културен, спортен. Но разликата със сегашните е от земята до небето

Най-важното, което общуването с тези големи личности ми е дало, е усетът да преценявам хората. Много рядко съм се лъгал в преценката си, знам кой колко струва. И запомнете от мен, няма да се уморя да го повтарям - на този свят, освен семейството, съществуват само две неща - здраве и приятели, всичко друго е ала-бала.

- Били сте свидетел на много събития...

- На 9 септември 44 г. бях почти 15-годишен. От пет радиоапарата в Петрич двата бяха в нашата къща. И като хлапак, знаете ли какво ми направи впечатление? Чувам - министър-председател Кимон Георгиев, министър на войната полковник Дамян Велчев. Тогава попитах баща ми - абе, как може, досега винаги генерал-лейтенант е бил министър на войната, пък сега полковник? (Смее се.)

- От всичко, което ми разказахте досега, личи, че сте били будно момче за възрастта си...

- Аз от 1935-а година всеки ден ходех да чакам на автобуса и да купувам вестници. Бяха пет -“Утро”,“Зора”,“Слово”,“Мир” и“Ден”. И ги носех на дядо ми. Обаче преди това изчитах някои. Помня една интересна история. През 1937 г. дядо сложи очилата и също започна да чете. По едно време ми казва - стига си чел, иди извикай чичо си. Той тогава беше на 37 г. И дядо му поръча - сега е 6 и половина, ето ти 2 снимки, качвай се на влака и отивай в София.

Изваждаш паспорти, купуваш билети за спални вагони от София - Виена - Залцбург - Париж - Ница, Монте Карло, оттам Венеция. Навсякъде запазваш и хотели. И всичко да трае 40 дни. Чичо замина вечерта, на другия ден, свършил всичко в София, се върна с паспортите. Валути не трябваха, защото българският златен лев навсякъде вървеше. След седмица чичо и дядо тръгнаха за Виена. Бяха там седмица, после в Залцбург 3 дни, в Париж 15 дни - беше Световното изложение по това време. След това в Ница, Монте Карло и Кан, във Венеция. За всичките тези 42 дни те са платили 5200 златни лева, които се равняваха на 2 заплати на банков директор. Това беше най-високата заплата. 

Казвам го, за да разберете колко ценен е бил българският лев по онова време

Седмица преди да се върнат, получихме съобщение, че имаме пратка на гарата. Отиваме с баща ми и гледаме едно голямо опаковано нещо. Викнахме каруца и още с двама души го качихме. Оказа се, че е бойлер 500 литра. Представяте ли си - огромна пратка. Купили го от Виена и го изпратили франко Петрич. Щото тогава в града имаше баня, но трябва да чакаш 3 часа. Проблемът беше, че в Петрич от 1937 до 1939 г. имаше ток само между 6 и 11 вечерта. Чак после го пуснаха през цялото време. А беше голям град - 12-13 хиляди души. И тогава сложихме този бойлер в градината и вечер се къпехме - в понеделник Иван Антикаджиев, вторник - Тома Антикаджиев, в сряда Григор Антикаджиев и т. н.... 

- Г-н Антикаджиев, а познавате ли някои от днешните политици?

- Не, никого не познавам, само чувам имената им. Те са повече млади хора.

- Оптимист ли сте, че нещата в държавата може да се оправят?

- Имам оптимизъм - ако дойдат по-млади хора, по-добре ще бъде, защото се изтъркаха тези всичките, които бяха досега

Аз им правя тестове. Знаете ли колко министри е сменил Бойко Борисов за 10 години? 27! Само за последното правителство е сменил 14. А един министър не стои ли 4-5-10 години, той не може нищо да направи. И друго нещо ми прави впечатление. В Съединените щати с 350 млн. население има 2-ма кандидати за президент, а нашите - 24 президентски двойки! Луна?! Стенли и той, Боян Расате... По тази логика в САЩ пропорционално знаеш ли колко кандидати трябва да има? Направи сметка - 12 хиляди! 

- Неотдавна закриха последната култова кръчма в София - “Сам дойдох”. А българинът по-често се изповядваше пред приятели в кръчмата, не в църквата. Престанахме ли вече да общуваме помежду си, г-н Антикаджиев?

- Не можем, вече не можем. Настроихме се един срещу друг, особено през последните 10-12 години стана една - всеки против всеки

Няма Клуб на журналистите, няма Клуб на писателите, Клуб на актьора, нищо... А там се сбираха, говореха си, разменяха мисли. При мен например до 9 ч. беше празно. Защо? Резервация на всички маси - за Гец, за Мамалев, за Стефан Данаилов, за Аня Пенчева... И след представлението си идваха с гости и си говореха.

- Тъй като сте от Петрич, няма как да подмина темата за леля Ванга. С какво сте я запомнили?

- Ванга беше приятелка на майка ми. Тя дойде от Струмица през 1941 г. и се настани в една къща. И понеже мама беше по-възрастна от нея - тя все й викаше како Вере, како Вере. А един път, някъде беше 1973 г., щях да ходя с Народния театър в Белград. Два дни преди това Любо Левчев, с когото бяхме много големи приятели, ми казва - виж какво, може ли да уредим жената на Вознесенски да отиде при Ванга. Заедно с Дора Бонева.

Заведохме ги, а леля Ванга пита съпругата на руския поет: Ти къде живееш, ма? В Москва, отговаря й тя. Да ми пратиш една печка от 17 рубли и половина, духалка. (Смее се.) Останах изумен откъде може да знае точната цена. Пристигна печката и ни изпратиха да я занесем. Влизаме тримата - аз, зам.-кметът и шофьорът. Тя обядваше с гръб към нас. И ми казва - Кольо, остави печката, а тоя с пистолета веднага да излезе вън. Оказа се, че шофьорът имал пистолет. И го изгони. Наистина имаше необяснима дарба да вижда нещата, макар да беше незряща.

- Имате много приятели сред най-известните актьори. С кого бяхте най-близък?

- С няколко души - Невена Коканова, Стефан Данаилов, Кольо Анастасов, Григор Вачков, Георги Черкелов, Саркис Мухибян, който по-късно ме запозна със сатириците, когато през 1957 г. създадоха Сатиричния театър.

- Писали сте и сте казвали прекрасни неща за всички, а има ли някой, който ви е разочаровал през годините?

- Много малко. Аз умеех да преценявам хората. Имаше период обаче, в който ме уволни Дико Фучеджиев, през 1979 г., по неправилен начин Той не ме извика да разговаряме, а ми беше написал писмо. Всичко беше заради 100 долара, за които аз имах бележка, но бях я забравил. И той ми писа - поради това, че сте се опитали да изнесете зад граница незаконно валута, трябва да напуснете.

Подадох молба и на 1 октомври напуснах театъра. А в началото на март следващата година една вечер се звъни на вратата. Моята внучка тогава беше на 4 г., тича да отвори. Скарах й се, пък тя казва - ама, едни чичковци са дошли. Отварям и виждам - Любчо Кабакчиев, Георги Черкелов, Георги Георгиев-Гец, Сава Хашъмов, Стефан Данаилов и Георги Раданов. Питам ги - какво правите тук? А те се смеят насреща ми - няма ли да ни поканиш да влезем? Влизат в хола и се чудят - леле, колко бутилки имаш. Предложих им питие, всички поискаха уиски, само Любчо Кабакчиев - водка. И казват - ние сме дошли, за да те поканим да се върнеш. Теб никой не те е гонил, ти сам си напуснал и трябва да се върнеш в театъра. 

Станах, извадих писмото и им го дадох

Любчо си сложи очилата, чете го и както беше прав, падна на стола. Чакай бе, Дико ни каза, че ти си напуснал! Казвам - ето го документа. И той вика на Черкела: Георги, какво ни каза той? Че Кольо е напуснал. Стефан Данаилов току-що беше дошъл в театъра. Когато ме изгониха, още го нямаше, беше във Военния театър. И той потвърди - и на мен така ми каза. Седяха един час, пиха каквото пиха, а на другия ден ми се обади секретарката на Дико. И казва - другарят Фучеджиев ви моли, ако може утре в 4 часа да дойдете в театъра.

Обаче същата вечер почина Григор Вачков. Фактически мен той ме запозна с Дико, бяхме на гости при Радичков. А след 7-8 години Дико стана директор. Дойде от Париж, познаваше само двама души - мен и Любчо Кабакчиев. Никой друг.

И аз отидох на срещата, а той половин час ми говори - аз съм писател, аз съм такъв, онакъв... Той говори, а аз не казвам една дума, пък не съм мълчалив. А предишния ден имало събрание в театъра и той обявил - ще имаме нов управител на Клуба. И всички се подсмихвали - знаем, знаем... Накрая отсече - трябва да се върнеш, в понеделник почваш ли? Казвам - не, ще почна от другия понеделник, отивам по работа в Петрич. А аз заминах за Виена. Отидох в Клуба на 15 април 1980 г. и приех за 25 минути. Значи, представете си, нищо няма в заведението. В канцеларията - бюрото счупено. Машината, която бях донесъл преди това от Виена за сладолед, също не работеше.

Викнах персонала и казвам - сега е 10 часа, започваме да чистим и да мием, защото утре вечер идва Тодор Живков да гледа спектакъла

И те чистиха до 1 часа вечерта, а аз отидох с домакина и бай Коста в ЦУМ и купих 100 покривки, чаши, вилици, лъжици, чинии... Всичко ново. 

Слязох в склада - там имаше само поникнали картофи. Обадих се на месокомбината в Ловеч и поръчах месо, пържоли, всичко. От там се обадих в Стара Загора за 100 каси “Загорка”, в Сливен за “Перла”. И всичко това пристигна в самия ден на откриването. На 16 април 1980 г. вечерта Тодор Живков дойде, всичко мина идеално, той похвали Крикор Азарян за спектакъла. 

- Значи Тодор Живков е идвал в театъра?

- Тодор Живков обичаше театъра, обичаше и артистите. Нямаше представление в Народния, което да не е гледал. Спомням си, когато празнувахме 75-ата годишнина на театъра - 4 януари 1979 г. Юбилеят беше отбелязан с “Крал Лир”. Живков обаче ни скастри с думите: “Добре бе, искам да ви питам, вие български Народен театър ли сте? Български! Е, каква е тая пиеса, английска, да я пускате сега!”. Всички замълчаха. Беше прав. Юбилеят трябваше да се отбележи с българска пиеса. 

Живков обаче не делеше актьорите на партийци и непартийци

Той например направи редица безпартийни актьори народни артисти - Георги Черкелов, Славка Славова, Таня Масалитинова, Иван Кондов. Голям беше, голям!

А къде беше онази последна ваша среща с Гунди и Котков?

- В Търговския дом в една кафе-сладкарница, която държах, докато ме бяха уволнили през тези 6 месеца. 

Часове преди да загинат, двамата бяха при мен

Оттам тръгнаха с алфа ромеото за Враца. Тъкмо заминаха и отидох да си взема паспорта за Берлин, защото ми предстоеше да пътувам за снимките на “На всеки километър”. Не минаха и два часа, и ми съобщиха, че са загинали. Не можех да повярвам - та само преди малко бяха при мен, говорихме... Познавах много хора, и футболистите ми бяха приятели. Бях кум на покойния вратар Симеонов. С Вуцов, Ларгов, Сашо Костов, Патрата и други бяхме близки.

- Преди години вашият приятел Стефан Данаилов ми каза в последното интервю, което правихме - все по-малко приятели ми останаха за дълъг път. Вие имате ли приятели за дълъг път, г-н Антикаджиев?

- Малко останаха, но имам приятели, по-млади. А при Стефан през последните 10 години от живота му, особено след като почина Мери, ходех всяка седмица. За по 1 час уж, да пием кафе, а седях по 3 часа. Последното ми отиване беше през юли 2019 г. И тогава си говорихме много. Чудеше се - ти виждаш повече от мен, пък аз съм уж по-млад. После замина за морето и там беше паднал и счупил става. 

Последно се чухме, когато беше на рехабилитация във военния санаториум в Хисаря

Каза ми: “Николайчо, тук малко се ремонтирам”. Имаше предвид, че се възстановява след операцията по смяна на ставата. Не говореше пряко за смъртта, но последното, което ми каза, когато се видяхме, беше: “Сега ще си бъда скоро до Мери. Мери ме вика вече. Всичко съм си оправил”. Светла му памет!

- Снимали сте се в доста филми. Един от тях е “На всеки километър”. Тогава ли се запознахте с Ламбо?

- Доведе го Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев, съпруг на Невена Коканова) на 11 май 1968 г. И ми вика: “Да знаеш, той ще стане голям артист”. А Стефан беше един висок, красив... Същата година започнаха снимките на сериала “На всеки километър”. В началото на юни Шарлето пак идва, казва ми, че ще участвам във филма и трябва да замина с екипа за ГДР - 150 души бяхме за 20 дни в Ерфурт.

После снимките се прехвърлиха в Симитли и Благоевград, а през 1969-а в Белоградчик. Точно оттам е снимката ми с Ламбо от сериала. Аз играех, както се казва, третото дърво вляво, но емоциите и преживяванията не могат да се сравнят с нищо

С всички от екипа бяхме приятели. Бях и доста привилегирован - в една стая с Ламбо и Гришата Вачков. Носех си портативно грамофонче и Гришата само ми викаше: “Пусни онуй, малкото” - за Робертино Лорети.
​​​​​​​
​​​​​​​- Г-н Антикаджиев, предстои ви да посрещнете 92-ри рожден ден, на какво дължите своето дълголетие?

- Божа работа! Дължа го на семейството, на приятелите си, водя нормален начин на живот. Човек като не пие и не пуши...

​​​​​​​- Имали сте толкова клубове и заведения, а не пиете?

- Имал съм, да, но не съм се опиянчил. Никога! Пиех по малко, 50 г ракия по повод, допреди 10 години. Сега вече не пия.

​​​​​​​- Кого ще поканите тази година за празника си?

- Тази година няма да каня никого, защото, нали виждате каква е обстановката заради ковида. Иначе ги канех по 30-40 човека в продължение на 20 години. А 60-годишнината ми беше най-запомняща се. Тя съвпадна с 10 ноември 1989 г., бях пратил поканите преди това. 

​​​​​​​- И дойдоха ли гостите?

- Както ти казах, поканите надписах още на 1 ноември, знаел ли е човек какво ще стане на 10 ноември... На масата седнаха 100 души - един до друг бяха хора, които не можеш да видиш на едно място - артисти, политици, финансисти, журналисти... Започнахме в 12 ч. на обяд, защото в 18 ч. повечето щяха да тръгнат за първия митинг на опозицията тогава. Петър Младенов ми прати по охраната си цветя и подарък, липсваше и един от любимите ми приятели - Кеворк Кеворкян. Същия ден той подготвяше възобновената “Всяка неделя”, а на следващия ден събеседник по желание щеше да бъде Блага Димитрова. Бях много щастлив, защото в смутното време приятелите ми бяха до мен...

​​​​​​​- А какво си пожелавате тази година? 

- Здраве... Здраве и верни приятели. 

​​​​​​​- Иска ми се да ви питам още много неща, но се страхувам, че ви уморих. Нека завършим нашия дълъг разговор с едно послание към хората над 55?

- Всички да са живи и здрави и да имат около себе си хора. Без хора не се живее! Истината е, че трябва да правиш добро. Аз не съм направил на никого лошо. Имало е такива, които са заслужавали, и пак не съм им направил лошо. И винаги съм казвал - аз съм общувал с много хора. 

Валентина ИВАНОВА