Отиде си българският писател и журналист Цветан Пешев.

Завършил е журналистика в Софийския университет. Работил е в издателство Отечество, списание Смяна, в Дома на детската книга , в Хумор и сатира на  Националното радио. Има издадени десет книги.

По детските му романи „Трите златни лъвчета” и „ Саби и мечове” са направени игрални филми. Носител е на наградата  за хумор „Чудомир”.
Цветан Пешев си отиде на 80 години  - бе член на Съюза на писателите, на Съюза на журналистите, на сдружение „Филмаутор”. Има преводи на свои хумористични разкази в различни страни по света.

Няма как да не си спомня компанията ни от студентството:

Бяхме  студенти по журналистика. вече пишехме по вестниците. Изброявам: Кольо Николов, нашумелият в 60-те и 70 те години  писател, от който тръгна новата модерна проза. Цветан Пешев, хуморист по рождение,  съчинител на детски книги, Тодор Климентов -  епиграмист, който докато вървеше по улиците, съчиняваше бързи стихчета за когото пресрещнем по пътя.  А  Илко Дундаков, неизменно снимаше със своя Кодак . Илко беше устремен към киното.


Краят на 60-те години, тримата писатели като млади: от дясно наляво -  Кольо Николов, Цветан Пешев и Станислав Стратиев

След журналистиката го приеха  в „Барандов” – филмовото студио в Прага и стана ученик на Милош Форман.  И Илко  , и Тодор, а сега и Цветан ги няма вече на този свят. 

Докато бродехме по улиците, очаквахме  „Часа на Цветан” – той си избираше на някоя улица  „събеседник” и бързо го скланяше  да си „спомни”  как двамата са учили в еди кое си училище. Човекът първо се чудеше, нямаше спомен, но „сюжетът” на Цветан набираше скорост и виж ти, вече си говореха за голямата му любов с Марчето, ама не се казвала така, ами Венчето...Да, бе, Венчето, удряше се по челото Цветан и караше нататък.  Можеше да стоим до сутринта. А като тръгвахме казваше:  и на мен  и на него ни стана много хубаво.

Ей така казваше:
„Много хубаво беше как си поговорихме.”                                        

Друг ден:
Двамата с Кольо Николов,  се отбиват  в  Археологическия музей. Цецо вижда, че в залата има малка група, предвождана от служител, който обяснява. И както си стои пред една каменна плоча с арабски ли, персийски ли надписи, започва да чете и да се вдъхновява. Кольо Николов влиза веднага в час и започва да превежда. В този момент притичва чиновничка от музея и казва задъхано:

„Моля ви, помолете този учен  да изчака да запишем това, което е написано, защото този текст още не е разчетен от никого. Моля, поканете човека в кабинета на Директора..”  Цветан и Кольо доста се сепват, но не се дават. При идването на специалист от музейните работници, Кольо започва да превежда, че арбинът просто се мъчел да разчете  текста, н сравнявайки го с някакъв друг от  същия период , само предполагал , че две три думи са му ясни.

И така, безброй весели историйки, повечето безобидни, но в тях Цветан изразходваше заради нас, приятелите , тотално енергията си на слънчев човек, готов да създава  истории  на мига, да прави „пиеска” на  улицата, само на нас да ни интересно, да ни е добре. Беше ненадминат.

Затова, приятелю  Цветане, защото познавам обичливата ти усмивка, добродушие и откриването на смеха във всичко край нас, разказах нещо от младостта, когато кръщавахте улици из София със собствените си имена и упътвахте хората как да стигнат до улица „Тодор Климентов” пресечка с улица „Цветан Пешев”, за да намерят улицата, която търсеха.

Светла да е паметта ти!

Савка ЧОЛАКОВА