През месец март 1821 г. на полуостров Пелопонес е поставено началото на гръцката въоръжена борба за освобождение от турско робство, пише Православна младеж. ком.

Година по-късно през м. февруари избухва въстанието в Науса, в резултат на което срещу града е изпратена четирихилядна редовна турска армия. Въстаниците успяват да освободят града и околните села и вдъхновени от успеха си, се отправят към близкия по-голям град Верия, за да освободят и него.

Сега обаче срещу тях била изпратена 20 000 редовна войска, както и башибозук под общото командване на Мехмед Емин паша. Въстаниците са разбити, а на 18 април турците превземат Науса. Започва масово клане, в което са избити почти всички мъже, а жените и децата са отведени в робство.

Потърсилите убежище в църквата „Св. Николай” се взривяват в нея. Тридесет млади жени с децата си доброволно се хвърлят във водопада на р. Арапица, за да не бъдат обезчестени или продадени в робство. Сто деветдесет и пет години след тези страшни събития жертвите от клането в Науса са прославени в лика на светите гръцки новомъченици. Паметта им се чества на 11 май.

През май на 1876 г. избухва Априлското въстание. В него се включва и малкият родопски градец Батак. Съдбата му е същата като на Науса. Населението на Батак е подложено на масово клане. Сто тридесет и шест години след баташкото клане жертвите му са прославени в лика на светите български новомъченици.

До тук обаче свършва трагичната прилика между двата града – гръцкия и българския. Започва разликата. Разлика, която на едните – гърците – прави чест, а българите – опозорява.

Защото, ако в Гърция никой не оспорва светостта и мъченичеството на науските жители и правото на Църквата да ги почита като светии, отдавайки им богослужебна почит, то у нас още щом се заговори за канонизацията на баташките страдалци от пролетта на 1876 г., срещу нея започна яростна кампания, която с различна сила продължава дори „до днес” (срв. Йоан. 28:15).

Тъмните облаци на човешки страсти, преследване на някакви непонятни за здравия разум лични интереси и интриги стоят надвесени над това тъй радостно тържество – църковното почитание на светите Баташки мъченици.

Със същия кръвожаден патос, с който някога Ахмед ага дал начало на клането в Батак, като извикал: „Палете! Горете! Сечете мало и голямо!...”, българи назоваващи себе си „будители” призоваха и още призовават за „обществена преоценка на Акта за канонизацията”.

Търсеха „специалисти богослови и рецензенти”, които да пренапишат отговорно житието на светите Баташки мъченици и съставения в тяхна чест Акатист…”, тъй като авторът им е извършил според тях при съставянето им „подмяна на исторически факти с измислени такива”. Това довело до „обезличаване на българския дух и история, но в много по-изтънчен вид – зад маската на православието”.

Не е ли страшно, кощунствено дори, да изправяш пред съда на грешни човеци възнеслите се в славата на светии, мъчениците за вяра и род от Батак? Здравият духовен разум не може да проумее това ново позорно Каияфово съдилище, на което Господ Иисус Христос е изправен в лицето на онези, които глава си дадоха, но вярата си не предадоха. Защото точно такъв съд бе искането за „обществена преоценка на Акта на канонизацията”.

Кой ще влезе в неговия състав? Онези български интелектуалци, които години преди и да се помисли за подобна канонизация, оспорваха с „научни аргументи” цялата история на Баташкото клане. Обективна ли ще бъде присъдата на хора, определящи себе си за атеисти, за безумци, които казват, че няма Бог (Пс. 13:1), към хора, чийто живот е бил неразделно свързан с православната им вяра, каквито са били българите през цялото време на турското робство? Как този, който определя себе си за атеист, за невярващ, ще оцени справедливо подвига да изповядаш вярата си до смърт?

Ако се твърди, че жертвите на Баташкото клане са били невярващи или безразлични към православната вяра, то това е най-срамна клевета срещу тях. Ако се твърди това, дръвниците, върху които са били посичани, сами ще проговорят и изобличат клеветниците.

Но подобна клевета е може би единственият начин да бъдат потушени пламъците на гузната съвест, че не сме като тях, като светите мъченици. По-добре светите им мощи да бъдат мъртви кости скрити в земята и да не се виждат за наше изобличение, отколкото с благоговение положени за открито поклонение от всички.

Плод на пълно невежество и непознаване на българската история е твърдението, че канонизацията на светите Баташки мъченици и съставеното им житие е „обезличаване на българския дух и история, но в много по-изтънчен вид – зад маската на православието”.

Та нали от 856 г., годината на покръстването на българите от св. княз Борис-Михаил, до Българското възраждане от средата на 19. в., център на което е борбата за църковна независимост, българският дух винаги е припознавал себе си като православен християнин?

Кога през всичките тези десет века, и особено през петте века турско робство, Православната църква и вяра са били извън живота на българите? Никога. А български дух и православен християнин са били синоними. Всеки, който твърди обратното, е манипулатор и фалшификатор на българската история.

Докога ще кърви Батак?

Защо се тръгва след палачите, а не се съберем всички, за да се възрадваме и развеселим, че небето се отвори и ангелите и светиите приеха сред редиците си нашите смели предци? Защо се протягат хищни ръце към тях, за да ги свалят от небето и върнат на земята, от която Бог ги възкреси, за да ги прославяме днес като светии, и най-вече да скланяме пред тях глави в молитва?

Защо се въстава срещу Бога и гласа на съборната Му Църква, чрез който Глас се прославиха за светии Баташките мъченици от 1876 г., без чиято свята жертва и отрицателите им нямаше да ги има днес?...

Но Бог поругаван не бива. Чрез устата на св. пророк Йоил Той ни говори: „И ето, в последните дни ще излея от Моя Дух върху всяка плът”. В последните часове и минути от живота на Баташките новомъченици Бог изобилно изля Своя Дух върху тях, за да преминат през горнилото на мъченията, ставайки свята жертва, за която в пълна степен се отнасят думите на св. ап. Павел:

„С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тим. 4:6-8).

Канонизацията

На тържествена Литургия в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” на 3 април 2011 г. Негово Светейшество патриарх Максим обявява канонизацията на мъчениците от Баташкото клане и освещава иконата на светите Баташки новомъченици. Паметта им се почита на 17 май.

А в горния ляв ъгъл на иконата самостоятелно е изобразен св. вмчк Трендафил – разпнат върху горяща клада. Там е изобразена цялата гореизложена и предадена от Босилка Керелова история: изгарянето на свекъра ѝ Трендафил Керелов и набиването на меч на невръстния ѝ син – внука на Трендафил.

Св. Трендафил има собствено място и в житието на Баташките мъченици, заедно със свещениците Петър и Нейчо и баташкия първенец Ангел Кавлака.