“Никога, нищо и никой не може да ме накара да оставя перото. Защото чрез него, чрез перото си, превръщам в думи божествената енергия, която ми предава моят контактьор от далечните небеса.” Тава казва поетът Петър Андасаров. 

Най-новата му поетична книга е със заглавие “Моята обич ще те посрещне” - любовна лирика. Пише я на 87 години.

- Господин Андасаров, възрастните хора често се връщат към шарения свят на детството. Какво беше вашето детство?

- Не като на децата от махалата. Беше оскъдно на палави игри и порасна из ниви, ливади, хармани, по прашни пътища и люлеещи се ниви, из яхъри, покрай кладенци, по поля и гори... И все пешком, с боси крака, по сеитби, жътви, коситби, до изгрев, на житно зърно в хамбари, омагьосан от песен на кречетало върху воденичните камъни, превръщайки го в белоснежно брашно. А безсънието си за омесването на хляба жените деляха с нашето любопитство до потъването му в алената домашна пещ, от която пак те го полагаха като слънца върху бяла или везана кърпа.

Беше мъчно, вършех всичко, което вършеха и възрастните

Но бе и изключително романтично, защото изпитах красотата на цветове и звуци, на слънчеви вълнопади и мигащ шепот в поход на звезди. Тя, тази красота, и всичката след нея е прониквала у мене и е останала завинаги в подсъзнанието ми.

- Да не би от тия именно интересни картини да е поникнало и първото ви стихотворение? 

- Да. Имахме много добра учителка в IV клас - Старирадева. Тя ни извеждаше на разходки из природата и след края им ни възлагаше домашна работа - да опишем какво сме видели и кое е било най-интересно за нас. Бяхме из горичката в местността “Чанковото”. Зимата си отиваше, снегът се топеше и в дланите на горичката изгряха, после запламтяха жълтите светлинки на минзухарчетата. Беше толкова красиво и като подухна тих ветрец, се уплаших, че ще ги угаси. Това написах в моето съчинение. Учителката ме накара да го прочета пред другарчетата си. После ме прегърна и ми прошепна - “Браво, чудесно е! Но продължавай!”. 

- За какво е мечтал малкият Петър от Елешница?

- Като всяко дете - да играе на воля с другите деца, но бедността на семейството отрано го впряга в ярема на тежкия труд. И тръгва подир волската кола, ралото, подир овчици, козички, крави - из межди, поляни и гори. Опиянява се от бягащите вълни на жита и макове, от усмивката на синчеца, от многоцветието на селските градини. 

Този невръстен Петър от Елешница вече не може без тая красота и започва да търси думи за нея

В гимназията на Разлог изписва училищния стенвестник. В библиотеката вижда за първи път вестник “Литературен фронт”. Спестява парички от банички и боза и за учудване на учителката му по литература Захова, се оказва единствен в гимназията негов абонат. 

- В Учителския институт в град Станке Димитров (днес Дупница) срещате преподавателката си по литература Тодорка Владимирова, какво ви каза тя?

 - “Ти не само обичаш поезията, а и пишеш хубави стихове! Вярвай в себе си!”. Срещнах я отново след някоя година в София. Беше вече професор - преподавател в Института за чуждестранни студенти. Тогава плахо й подарих първата си книга - стихосбирката “Нося те в очите си”.

- Кое свое стихотворение считате за първото си зряло произведение?

- Беше със заглавие “Безсмъртния”, посветено на една легендарна личност на България - д-р Коста Петров, кмет на Дупнишката комуна. Той събличал ризата от гърба си, за да я даде на бедния. Убиват го. Имаше паметник в края на с. Джерман, но новофашистите след псевдодемократичните промени го събориха. Стихотворението излезе на първа страница на в. “Учителско дело”. Написах го под въздействието на прочетените материали за живота и дейността му.

- Живели сте в три различни политически строя. Ако можете сега да изберете един, кой ще предпочетете?

- Онзи, който гарантираше право на работа, безплатно образование и здравеопазване, условия за развитие на изкуствата и културата, за духовното въздигане на българската нация. 

Наричахме това време социалистическо и аз дължа нему своето реализиране като човек и като творческа личност

Тогава получавах по 2000 до 4000 лева хонорар за книга, сега плащам толкова за издаването на моя нова книга. Мисля, че това е безапелационен аргумент за избора ми, нали?

- Има ли смисъл от поезия в това бездуховно наше време?

- За литературната дискусия през 2019 г. ми бе възложено от УС на СБП да представя доклад за поетическата продукция през 2018 г. Озаглавих го: “В поезията ни зърното е повече от плявата”. Тази тенденция продължава и до ден днешен. Всеки сериозен преводач или съставител на антологии ще ви каже, че българската съвременна поезия е високостойностна, тя следва достойно своите национални традиции.

Тя е необходима на тези, които не могат без нея. Това не значи, че няма плява. Има колкото щеш! Защото няма критерии и професионална литературна критика. Някой написал определен брой стихчета, платил на издателството и с парадираща посредственост се обявява за поет. После пак плаща, този път за да го рекламират, и става голям поет.

- Преведен сте на 20 езика, включително и на езика дари. Бихте ли казали какъв е този език?

- По време на второто ми творческо гостуване в Афганистан тогавашният председател на техния Съюз на писателите Пандшери преведе и публикува две мои стихотворения в тяхно списание на езика дари, за който не бях и чувал. Оказа се, че това е един от водещите диалектни езици на този народ.

- Как бихте реагирали, ако ви нарекат жив класик?

- Жив класик няма. Класици са признатите от литературната история словотворци, влезли в духовния храм на една нация.

- След тежка операция сте бродили в други вселени, какво видяхте там?

- Нищо не видях, само прозрачна сянка на човек. Чух да ми говори с тъмни думи: “Трябва да се върнеш обратно, тук е другият свят, твоят е още на земята. Върни се и си довърши работата!”. А какво има там, може би ще видя някога, ама дали ще мога да ти кажа, един Бог знае...

- Има ли тема, на която никога не бихте писали?

- Да, за любовта - на вулгарен, уличен и циничен език! 

Любовта е най-нежното чувство, поезията - най-финото изкуство

Затова между тях има хармония.

- На четвъртата корица на литературната ви анкета с автор Тодор Коруев е стихотворението ви “Такъв съм”. Какъв сте вие всъщност? 

- Дребен на ръст, но никога и за нищо дребнав! Меря ръста си с три планини: Пирин, Рила и Родопа, за които е завързана рождената ми люлка.

Казвате “Който е жив, има бъдеще”. А какво е вашето утре?

- Бъдеще има само живият човек, така е. То е закодирано в живота ни. Затова - да живеем сега и тук. Имам стихотворение, озаглавено “Сутрин рано”, посветено на големия актьор Йосиф Сърчаджиев. В него има куплет: 

“И помни, помни, човече

радвай се на този свят.

Днес е твой, а утре вече

с него друг ще е богат!”. 

А мама все казваше: “Чедоо, нема нищо по-убаво от тава - да гледаш белото видело...”

Редове от биографията

♦ Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в село Елешница, Разложко. От 1971 г. живее и твори в София. Работи като редактор във вестниците “Кооперативно село” и “Земя”, завежда редакция “Художествена литература” на издателство “Народна младеж”. Носител на литературната награда за патриотична поезия “Георги Джагаров” и на орден “А. С. Грибоедов”. 

♦ През 2020 г. е отличен с почетния знак “Златен век” - огърлие, на Министерството на културата. Автор е на 27 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Творбите му са преведени на руски, беларуски, чешки, полски, унгарски, немски, френски, английски, испански, монголски, китайски, японски, арабски и на езика дари. Книгата му “Лирика” излиза на руски през 2009 г.

Исак ГОЗЕС