"Капанът в отношенията между България и Република Северна Македония (РСМ) може лесно да бъде разглобен и обезвреден. Необходими са само здрав разум и малко добронамереност", това заяви политическият анализатор Даниел Смилов в свой анализ на тема "България може да получи от Северна Македония онова, което иска", цитиран от "Дойче Веле".

Ето как по думите на Смилов България може да постигне онова, което иска от Скопие:

"България иска от Северна Македония не територия, не ресурси, не дори взаимно-изгодни проекти, а признание. Това не се случва често в международните отношения, но така или иначе е факт и има някакви основания: българите са играли важна роля в създаването на един нов политически проект, който днес е еволюирал до суверенната държава Северна Македония.

Исканията на България

България е поставила своите конкретни (пет) искания пред македонската страна, за да вдигне ветото си върху започването на преговори за членство между нея и Европейския съюз (ЕС). Някои от тези искания са формални и вече изпълнени.

Най-важното оставащо - от гледна точка на признанието - е вписването на българите в македонската конституция като държавотворен народ. Това условие бе наложено след настояване на президента Румен Радев и той има водещата роля в тласкането на преговорите в тази посока. Изглежда съществува някаква перспектива това искане да бъде прието от македонската страна.

Ако тя е склонна да се обвърже с конституционни промени, това би било съществен напредък в отношенията – едва ли ще е пресилено да се говори дори за позитивен пробив. Конституционните поправки не стават от днес за утре – изискват време. Ако промяната на конституцията стане част от преговорните условия на ЕС, България няма защо да се притеснява, че РСМ няма да ги изпълни. За по-голяма сигурност може да се впише в евентуалното ни споразумение, например, че РСМ няма да отвори първата преговорна глава, преди да си промени конституцията.

Това решение запазва достойнството и на двете преговарящи държави и води до постигане на техните цели. РСМ ще получи начало на преговорния процес, България ще си гарантира централното искане за промяна в македонската конституция. Но нещо повече, ще се създаде позитивна динамика, в която признаването на българските приноси ще може да прониква сред македонското население, а да не остава просто на книга.

Мъдрата политика на добронамереност на политици като Желев, Костов (а и Борисов през 2017 г., но не и след 2019 г.) трябва да бъде следвана: единствено тя може да доведе до реално сближаване и осъзнаване на близост, обща история и интереси.

България отдавна е признала суверенитета на Македония и това беше мъдро решение – президентът Желю Желев го взе, разбирайки, че съществуването на тази държава е от пряк български национален интерес. Още от XVII-ти век дефиницията на суверенитета включва право на отделна националност, отделен език и вероизповедание. И България не оспорва правото на македонците да имат собствена идентичност днес – и национална, и езикова. Това, което искаме, е признание за ролята на България в изграждането на тази идентичност – на общата история, от която тя се е развила.

Признанието обаче не може да се постигне с извиване на ръце. Каквито и договори да подпишат правителствата на двете държави, ако в обществата се наложи усещане, че нещата стават насила, в тях ще се раздуха по-скоро омраза и отрицание на другия. Както българите са много чувствителни на тема “външен натиск” за Северна Македония, така и македонците няма да приемат решения, които са им просто наложени. Така че, за да има признание, е необходимо да се търси прогрес, който да може да бъде възприет и от двете страни.

Защо се стигна дотук?

Основа за такъв прогрес има. В изследване от 2017 г. под ръководството на професор Георги Фотев (European values study) над 83% от българите определят Македония като “добра съседка” и сходен процент изразява политическа подкрепа за нея. Какво се случи за две-три години, че България – най-големият поддръжник на македонците през последните десетилетия – да им наложи вето за започване на преговори с ЕС? Краткият отговор е, че се случиха националистически мобилизации от двете страни на границата, които правят проблемите да изглеждат нерешими.

А тези проблеми всъщност не са толкова сложни. С вече описаното възможно решение България би могла да получи своето признание, поради следните причини:

1. Трябва да се разбере, че ветото не е път към признание, а действа точно в обратната посока. Колкото по-дълго държим ветото, толкова повече антибългарските настроения в СМ ще бъдат раздухвани. И дори накрая да се подпише нещо, то едва ли ще е това, което искаме. Гърците изчакаха със своето вето 25 години и накрая “успяха” да променят името на съседката си, но не така, както искаха: гръцката първоначална позиция беше в името да я няма думата “Македония”. Гръцкият опит определено не е пример за подражание, както някои се опитват да го представят;

2. Признанието на приноса на България в политическото развитие на Северна Македония днес не е факт, защото двете държави са били за около век разделени: от местни и глобални железни завеси. В резултат на това общуването между тях е ограничено, а колкото по-интензивно е общуването, толкова по-лесно може да се случи реалното признание на приноси и близост. И от тази гледна точка ветото е контрапродуктивно, защото то запазва преградите, а не ги руши.

3. Каквито и да са исканията на България спрямо СМ, тези искания ще се изпълнят с по-голяма вероятност в хода на преговорния процес с ЕС, отколкото преди той да е започнал. Защото тогава нашите искания ще са обвързани с напредъка на този процес и целият ЕС ще защитава българската позиция. В ЕС има готовност да приеме този вариант и той би бил много сериозен успех за българската дипломация. Но същевременно СМ трябва да има ясна европейска перспектива, която да служи за стимул за отстъпки и решения.

4. Ако държим СМ извън преговорни процеси с ЕС десетилетия наред, всъщност работим срещу прекия си национален интерес от интегрирани Балкани. Нашият регион е изостанал и не може да реализира потенциала си, защото е политически и икономически раздробен. В контекста на агресивна политика от страна на Русия, Китай и други държави, тази раздробеност води и до геополитическа несигурност. Членството на СМ в НАТО не решава всички проблеми на сигурността – нейният икономически гръбнак би бил слаб, ако държавите от Западните Балкани не са тясно интегрирани в ЕС.

5. Ако ни е грижа за правата на българите в СМ, най-добрият начин е тя да стане максимално бързо член на ЕС. Тези права ще бъдат най-добре защитени в преговорен процес с ЕС (при който ЕС следи за спазване на стандартите) и в рамките на общоевропейски институции: двустранните решения няма да добавят особена стойност в този план.

6. Има неща, които просто изискват време. Обществени нагласи трудно се променят от днес за утре. Ако речта на омразата е разпространена в едно общество, не може да очаквате, че тя ще изчезне с правителствено решение. Да, важно е между двете страни и правителствата им да има добронамереност и те да не използват реч на омразата. Но не може да се забрани на опозицията в една демократична държава да говори. Нито на българското, нито на македонското ВМРО, например, някой може и трябва да му налага ограничения. Подобни нереалистични очаквания не могат да стават български условия, защото те просто ще обрекат процеса на неуспех – т.е. никакво признание няма да получим.

7. Историята и историческите възприятия също са свързани с дългосрочни обществени нагласи. Да, можем и трябва да искаме от македонските учебници да се извадят обидни и неверни квалификации за българите. Но не бива да очакваме, че интерпретацията на историята в СМ ще е същата като у нас. Австрия и Италия, например, също са имали процес на писане на общи учебници, който се е точил десетилетия. И отношенията между двете държави не са страдали заради липса на напредък в този процес. Ако беше обратното, европейската интеграция нямаше да стартира изобщо преди Германия и Франция да “изчистят” всички исторически спорове помежду си: добре е, че в 1950 г. основателите на Общността за въглища и стомана са били мъдри и прозорливи хора.

Както стана дума, националистическите мобилизации са нещото, което води до точно обратното на взаимното признание със силата на физически закон. Не е необходимо човек да е Нютон, за да осъзнае, че и в политиката на някои действия има равни по сила противодействия. Именно този закон обяснява капана, в който отношенията между България и СМ се намират в момента.

С малко здрав разум и добронамереност този капан може да бъде разглобен и обезвреден.