Трогателно: Динко намери батко си в Англия след 30 години раздяла

Виртуалната среща станала на таблет, купен на изплащане. &bdquo;Най-добрата покупка в живота ми&ldquo;, размахва техниката Динко. Оказало се, че батко му го е търсил под дърво и камък години наред. Когато отишъл на гурбет в Англия, регулярно пускал на търсачка името на Динко и един ден просто го открил. Разпознал го по имената и снимката и пуснал покана за приятелство. <br /> <br /> &bdquo;Пристигна заявка от някой си Брад Пит, много се чудех дали да я приема, но като се загледах в снимката замръзнах на място&ldquo;, разказва развълнуван Динко. Брад Пит се оказал неговият собствен брат. Оттам нататък всичко се завъртяло на бърз каданс - &bdquo;Аз съм брат ти&rdquo;, &bdquo;Да, ти си брат ми&rdquo;, без грам съмнение изстрелял Динко. &bdquo;Тези неща се чувстват&ldquo;, смята той.<br /> <br /> &bdquo;Ти наистина ли си брат му?&rdquo;, включила се невярващо и съпругата на Петко. Сега в календара на Динко около датата 25 януари 2015 г. има огромен червен кръг и надпис &bdquo;Днес говорих с брат ми&rdquo;. <br /> <br /> <img width="520" vspace="2" hspace="2" height="390" border="2" alt="" src="/documents/newsimages/editor/201502/di.jpg" /><br /> <br /> &bdquo;Бях на 2 години, а брат ми Петко на 4, когато нашите се разведоха&ldquo;, разказва Динко. &bdquo;Татко искаше да отгледа и двама ни, но съдът се разпореди аз като по-малък да остана под грижите на майка си. Оттогава загубих дирите и на баща си и на брат си. Те отидоха да живеят в Чирпан, а майка ми ме захвърли в Маноле, където баба ми се грижеше за мен&ldquo;, разказва Динко, без окото му да трепне от неприятния спомен. &bdquo;Животът ме научи да не мрънкам, каквото се случило - случило се, не мога да го променя&ldquo;, философски заключава момчето. <br /> <br /> За пръв път от 30 години той се видял и с баща си. Няколко дни след виртуалната среща с брат си Динко събрал сили пак да отпътува за Чирпан. Слизайки в центъра на града, Динко срещнал една жена и я помолил да го упъти. За късмет тя познавала баща му и го завела до къщата му. <br /> <br /> Било отключено. В коридорчето се поколебал накъде да завие - наляво или надясно. Почукал на дясната врата и влязъл, без да дочака отговор. &bdquo;Сякаш знаех, че там ме чака баща ми&ldquo;, спомня си Динко. &bdquo;В стаята, сгънат надве до печката, стоял възрастен мъж. Кръстосал ръце под брадичката си - не мърда, не шава. Приклекнах, погледнах го и вече бях сигурен. Прошепнах: &bdquo;Татко, аз съм сина ти, Динко&ldquo;. Старецът не реагирал. По-късно станало ясно, че е зле със слуха. Но когато вдигнал очи, погледът му блеснал. &bdquo;А, ама ти не си ли с майка си в Маноле?&ldquo;, отронил той. &bdquo;Какво да му обясня, та той не ме е виждал 32 години&ldquo;, казва Динко. <br /> <br /> Истината е, че след развода 2-годишният Динко изкарва много малко време в компанията на майка си. Отгледали го баба му и нейните приятелки. По едно време майка му се появила и взела решение да го остави в пансион. &bdquo;Спомням си деня на изпращането ми - дадоха ми една баничка и една боза&ldquo;, разказва момчето. &bdquo;Осиновители са ме искали, но юридически е нямало как да стане, защото аз дефакто не съм сирак, а и майка ми не се е отказала писмено от мен&ldquo;, обяснява той. <br /> <br /> Живял по пансиони и центрове за превъзпитание, търпял и не правел нищо лошо. Майка му се появявала и изчезвала, докато учителите в дома в Славейно я нахокали, че само тормози детето. Изчезвал от дома честичко, за да посети баба си в Маноле. <br /> <br /> &bdquo;Батко ме кани да отида при него в Англия, но аз се притеснявам да не ги натоварвам или притеснявам. Не искам да се възползвам от щастливата случайност&ldquo;, казва Динко. Брат му от няколко години се задомил в чуждата страна, имал и дете. &bdquo;Аз съм чичо и през май ще видя за пръв път племенницата си&ldquo;, отсега се готви Динко. <br /> <br /> Сега е намерил здрава опора при хората, за които работи. Те са му преотстъпили стая от къща в Крислово, която може да ползва за свой дом. &bdquo;На мен ми дай да работя, каквото и да е, но мирен не мога да стоя. Пестелив съм, ала винаги съм готов да дам пари назаем. Давал съм и по 20 лева, и по 40, може и отгоре. Шефката много ми се кара за това, ала не хваща дикиш&ldquo;, усмихва се младежът.<br /> <br />