Тя е слънчева, откровена и изпълнена с благодарност за всичко, което съдбата й е поднесла. Росица Пейчева не просто пее за Родопите - тя носи планината в сърцето си с цялата й мъдрост и сила. Проведохме дълъг и вълнуващ разговор, в който тя сподели как се справя с предизвикателствата на новото време и голямата радост в дома й. Певицата е горда майка на три деца - голямата й дъщеря Мироана и синът й Димитър са от първия й брак, а малкият Георги, който е само на две годинки, е плод на любовта със сегашния й съпруг Николай Петров.
През март тази година Роси изпита и ново, непознато щастие - стана баба на малката Лора, дъщеричката на Мироана. Пред нас се разкри една истинска жена, която поставя семейството пред славата и вярва, че добрият пример е най-силното възпитание.
- През март станахте баба. Какво е чувството, има ли разлика?
- Често ме питат с кого си по-строга - с Жори или Лори? И аз казвам, че, естествено, с Жори. Просто чувствата към Лори са много по-различни от тези към детето ти, макар че и двамата са мънички.
- Ходи ли Жорко на градина вече?
- Не ходи, защото обича да си поспива до късно. Спокоен е и спим заедно, най-много обича да си е при мама и тати. Детското легло остана за Лори, когато идва на гости.
- С дъщеря ти Мироана много си приличате визуално, като сестри сте.
- Дъщеря ми има моята структура, но иначе не си приличаме, само когато сме гримирани. Интересното е, че когато родих, като че ли нещо се преобърна в нея. Усети какво значи да имаш бебе, да си родител. Намери си човека за нея и ето, вече има своя рожба. Лори се роди преждевременно, беше в неонатология, но вече расте много бързо.
- Това е едно щастие, което не може да се опише, то трябва да се преживее
Тя е едно слънчице. Като понатрупа килограми, започна да будува, да иска да е на ръце, много е гальовна. Иначе е зодията на баща ми - Риби, тя е на 2 март, а той на 6-и. Майка ми пък е на 26 март, зодия Овен. Много исках Митко да е Овен, защото съм изключително възхитена от самия характер на майка ми. И така стана - роди се на 14 април, а пък Жорко на 14 май.
- Как големите ви деца приеха малкия Жорко?
- Добре го приеха, не съм имала никакви проблеми в това отношение. Той се яви в дома ни като нещо много специално, обединяващ елемент, като едно ново начало.
- Знам, че той е музикалното дете в семейството.
- Да, той обича да пее, любимата му песен е “Петко льо, капитанине”. Имаме запис, в оригинален такт 5/8. Любима ми е и на мен от дете. Обича и много книжки да гледа и ги предпочита пред играчките.
- Доколкото знам, сте вярващ човек?
- Да, изключително вярващ човек съм и ако от нещо се страхувам, то е да не говоря истината или да говоря срещу някого, защото ме държи страхът, че това, което изричам, може да се върне срещу мен и децата ми. Имам страхопочитание към Бога. Ето една Турция, която е толкова голяма - нея я държи религията. Не че и там няма невярващи, но страхопочитанието е голямо. У нас има много вярващи хора, виждаш ги в църквата, но после какво правят тези хора? Аз например на Великден не ходя през нощта да обикалям църквата, но ако дойдете у нас, моето кандило е запалено и не гасне
Купувам си свещи и дори да е в 4 през нощта, паля нова. При мен това е от години. Благодарна съм на Господ Бог, Света Богородичка и Вси Светии.
Росица Пейчева с майка си Черешка
- Да, сякаш нямаме това страхопочитание към Бога, а пък съвременните деца съвсем...
- Ами има и много читави деца, но по-големият процент е другият. Искат да се случват нещата много бързо. Но мисля, че ние, родителите, имаме голяма вина за това. А и учителите в днешно време влизат в час колкото да си свършат работата, защото няма вече респекта към тях. Почти няма учители като по наше време, инициативни. Аз бях болна от шарка във втори клас, когато взимахме умножението. Моята учителка, госпожа Стоева, която сега уважих на празненството й за 90-годишнината, тогава дойде вкъщи, за да ми преподаде най-важното. Кой учител ще дойде в днешно време? Много голяма грешка правим родителите. Колкото повече даваш на децата, толкова повече те го приемат като даденост, не се трудят. Но пак казвам - има и много читави деца, възпитани добре от читави родители. Преди ние се вслушвахме, докато сега...
Миграцията на хората от България към чужбина си каза думата. Бях на концерт в Мадрид и тогава ме чу Людмила Димитрова, директор на българско училище в Сеговия, Испания, която е завършила във Великотърновския университет българска филология. Оттогава започна да слуша народна музика и ми стана като сестра, много сме близки. Миналата година отидох в края на февруари да преподавам на децата и толкова се увлякохме, че даже минахме времето, което бяхме определили. Тази година пак отидох и го правя напълно безвъзмездно, защото това е важно.
Не трябва да забравяме корените си
Усетила съм го и съм го разбрала, защото мисля, че това ще бъде спасение за българските деца - ако погледнат назад към корените си. Нашият корен е корав, както казва майка ми, той е по-корав от камък. Много неща знам от майка си и от баща си, които чак сега мозъкът ми започва да преработва. Такова нещо като да крадем или да лъжем, при нас няма. Това е възпитание, и не само. Важното е, че не е достатъчно само да казваш “направи това, направи онова” - важен е примерът. Ето, дъщеря ми е абсолютно копие. Едно време леля Юлия от Лъки, светла й памет, ми казваше: “Бъди спокойна, тя няма друг пример, ще бъде като теб”. И точно така стана. Не може пред децата да си по един начин, а от тях да изискваш друго. Ако им показваш, че с далавери и лъжи стават нещата, ами те това ще правят.
Родителите ми са от обикновено работническо семейство, създали са ме с много голяма любов. Макар че акордеона го бяха купили за по-малкия ми брат, то аз се научих да свиря на него. Дядо свиреше на гъдулка и ме учеше на акордеона, свирех много по слух. И така от първи клас започнаха да ме викат да пея в Джурково, в Лъки. Бях скромно и смирено дете, но завърших с отличие, подготвях си се сама. Явно съм била борбена от малка, без да го осъзнавам, вероятно благодарение на майка ми. Брат ми беше палавник, но пък е много чувствителен - ако запея, ще му се напълнят очите. Татко също е много чувствителен човек и много плаче, и аз съм такава. А такава беше и баба ми Дафина, която е родила заедно с нейната майка. Та в рода ние сме вторите майка и дъщеря с бебета по едно и също време.
- Баба ви е все още жива, на 97 години, доколкото знам?
- Да, но в момента е на легло, удари си ставата и се залежа, но има много силен дух. До ден днешен не е казала “да си ме прибере Всевишният” - при тях е така: каквото е избрал Този горе, това трябва да бъде. Родопчаните са корави хора.
Бях на 10 години, когато моята прапрабаба почина на 113 години
Тя беше майка на майката на дядо Славейко (бащата на майка ми) от Чепеларе. Така че петте поколения - аз да бъда на мястото на Лори, съм го имала също. Спомням си как тичахме при нея и тя ни даваше бонбони, няма да го забравя. И винаги децата и внуците се грижеха за по-възрастните. Това, да оставят родителите си някъде, не им е минавало и през главата. Майка ми до ден днешен пътува до Чепеларе, за да се грижи за майка си. Ако трябва да я оставят в старчески дом, сигурно ще починат преди баба. Няма да го направят никога.
- Явно вашият род са дълголетници.
- Има един много интересен случай, който са ми разказвали мама и баба. Дядо ми, който е най-малкият от 3 деца, се ражда здрав, но на 6 години все още не можел да ходи. Тогава почива баща му и прабаба ми решава да го заведе на това изворче - Гергьовденска вода, нещо като мълчана вода. Чула тя, че има един лечебен час, но не знае кой е той. Слага го в торбата, носи го на извора на 5 май и от полунощ, когато настъпва Гергьовден, на всеки час му дава да пие от водата. Ще ми повярваш ли, че дядо прохожда и всичко се разминава, а после става като исполин? Това са истории, които будят възхищение. Децата в днешно време това не могат да го усетят. Животът се промени, няма как да искаме да е като преди. Но какво уби днешното време - човешките взаимоотношения. А и българите вече чувствително намаляхме, пръснати сме из цял свят. Но не мисля, че българинът иска на всяка цена да е богат - макар че има и такива. Ако животът тук беше по-нормален, нямаше да хукват по света. Сега се молим за здраве най-вече, особено след пандемията.
- На мен ми прави впечатление, че все повече хора се връщат в България, защото и в чужбина се промени обстановката.
- Точно така е. Какво не ми харесва сега, което преди го имаше? Пускаш радиото и слушаш народна музика, сега го няма.
Росица Пейчева с родителите си, съпруга си, трите й деца и техните половинки и най-младия член - внучката Лора
- Така е, аз ако не ходя на народни танци, няма къде да чуя народна музика.
- Аз съм много благодарна и съм го казвала - народните изпълнители трябва да сме благодарни точно на любителските състави за народни танци. Не на професионалистите, защото те са си на работа, докато вие го правите със сърцето си. Съжалявам, че не мога да танцувам, защото ми е оперирана ставата и ми е забранено, но много обичах да играя хора.
- Тази година правите 35 години на сцена. Планирате ли нещо?
- Още не съм взела решение, но готвя албум, който за първи път ще е MP3 и ще събере всичките ми златни хитове. Песните “Петко льо, капитанине” и “Горице ситна, зелена” също ще влязат, а съм записала и още две нови песни тази година.
Изненадата е, че ще има една песен, която записах с майка ми и баща ми, по идея на Людмила от Испания. Баща ми свири на акордеона, Петър Янев е на гайдата, Петър Войников - на кларинет и саксофон. Тонрежисьорът ми е Огнян Тодоров - изключително мъдър човек, който ми е дал много ценни съвети. При мен основното и водещо чувство е благодарността. Аз няма да съм нищо, ако ги няма моите почитатели. Защото ако не са те, ако не сте вие, аз съм никоя, точно никоя. Не ми е било стремеж да стана певица, така се стекоха обстоятелствата. Исках да стана учителка. Ако днес ми кажат, че трябва да остана да се грижа за Жори и трябва да преустановя кариерата си, считай, че съм я преустановила. За мен водещото е семейството. Много го заслужават и децата ми, и Ники, и свекърва ми. Никого не укорявам, не съм Господ Бог, но, мили хора, нека бъдем благодарни за това, което имаме. Дали ще дойде повече или по-малко - всичко се случва с причина.
- Родителите ви със сигурност много се гордеят с вас.
- Така е, макар че баща ми само два пъти ми е казал “браво” - когато завърших магистратурата и когато записах албума “Мечта” на четири или пет гласа, а всички ги изпях аз със съдействието на Николай Иванчев и професионалната подкрепа на проф. д-р Костадин Бураджиев и моята преподавателка и кума, доц. д-р Данка Цветкова. Но той винаги е искал да не летя в облаците и да съм здраво стъпила на земята, може би затова не ми казва често, че се гордее с мен.
- Какво бихте пожелали на нашите читатели и ваши почитатели?
- “Давай на душата каквото ще, от ще дойде време нищо да не ще”, както казва Веси Бабаджанкова. Да взимат максимума от живота, да излизат, да се разхождат с приятели, да имат споделени моменти. Да бъдат по-търпеливи и да преброят до десет, преди да упрекнат родителите или децата си. Да се постараят да разбират децата си, защото днешното време не е толкова леко за тях.
Цветелина ТОТЕВА
