Темата “Парите ми” е всекидневие за всеки човек. Започнах да записвам успели финансово хора, с тяхното изрично съгласие. Те откровено говорят за своите пари и за породените от това взаимоотношения. Ето разказа на моята позната:

„И аз като повечето хора много исках да завещая по един апартамент на внука и внучката. Много ми харесваше по Нова година да давам плик с едри банкноти на сина си когато беше млад. Той ми благодареше сърдечно.

Имаше време когато се чувствах по-важна от другите хора характерно за по-младата възраст. Бях горда от себе си, че се справям с бизнеса си, който наследих от държавната си служба. Фирмите за които отговарях и с които преговарях по времето на соца, продължиха да работят с мен, но аз вече бях частно лице в търгуването с тях. Чужденците нямаха нищо против, познаваха ме, имаха ми доверие, работата вървеше.

За мен това беше един голям късмет. Не бях и сънувала този шанс. Случва се един път в живота. Да станеш „частник” и да ти падне буквално от небето.

С годините някои западни колеги се отеглиха. Но и останалите ми стигаха. Бях назначила мои колеги специалисти на работа в моята фирма. Фабриките ни още работеха.

Ден след ден управлявах моята „бригада”, никого не уволних, въпреки че парите намаляха, справях се със семейството си и дори успявах да гледам тетър, кино, водех и внуците насам- натам. Може да се каже, че изглеждах стойностен човек и в собствените си очи.

Годините минаваха, но изоставената ни икономика и конкуренцията дойде до своя предел, когато вече не ни искаха продукцията. Явно, в капитализма, ако не поддържаш нова техника и не осъвременяваш, краят ти е близо.Турските дрехи от по-меки платове, модната им линия взеха превес и търговците ходеха лично да си избират от търговците в нашата съседка.

В този объркан момент, аз получих назначение за чужбина и това ме спасяваше. Но точно тогава, както бях радостна,

съдбата на моята най-близка приятелка ми удари неочакван шамар.

Действителността ми даде сериозен урок. Разказвам накратко:

Приятелката ми работеше в учреждение, загуби дъщеря си много рано, имаше внуче на три години и започна да го гледа, съдът й го даде и тя стана осиновителка. Бяхме все пак едвам на 46 години. Зетят, млад човек на 25 години, естествено че си намери нова съпруга, Родиха му се деца.

Моята приятелка водеше всеки ден внучето на детска градина, а оттам бързаше за работа. Повишиха я, стана шеф на отдел. Спестяваше пари защото на всяка цена искаше да смени панелката и да купи голям, хубав апартамент, а като порасне внук й, да живеят заедно и да гледа и неговите деца. То не бяха уроци по пиано, езикови школи. Всеки ден пътуваше с внука си в рейса когато го записа в елитно училище. Той завърши и елитна гимназия. После вече голям, пак на нейна издръжка го изпрати да следва в чужбина. И така, щастлива, до един слънчев летен ден.

Внук й вече с професия се прибира от чужбина направо в новия просторен апартамент, който тя бе купила близо до мола „Парадайс”. Милият й внук, отваря вратата и й казва: Този апартамент е мой, нали! Съжалявам, но не мога да живея с теб. И няма защо да влизаш. Имам си приятелка и т.н. Тя не вярва на ушите си, че той няма да я пусне дори да влезе да си вземе нещата.

Тя ми звъни и аз не мога да позная гласа й. Идва в моя дом. Говорим до среднощ. Плаче, не мога да я успокоя. Потресена съм. Викаме на другия ден бившия зет, баща на внука й. Отиваме аз, баща му и баба му, да разговаряме с него. Не ни пусна дори да прекрачим прага на жилището, купено от баба му и обзаведено също. Казва ни, че жилището е само негово. Пише го в Нотариалния акт. Там не фигурира друг собственик, освен той единствен. Дава ни копие, ако искаме да прочетем.

Аз, като нейна приятелка се включвам с думите:

„Кажи, кой те отгледа, кой те водеше всеки ден на училище, на китара, на езикови курсове, кой ти плати обучението, кой плати апартамента”.

Той ядосано ми казва да не се бъркам в техните работи и да си гледам моето битие. Нито баща му, нито баба му, успяха да го омилостивят. Изрече, че ще остави вещите и документите в кашони пред вратата, а после ще й изпрати нейните мебели с камион. Добави студено и твърдо: „От този миг, оправяй се както можеш. Това е.” Затвори под носа ни вратата.

Бяхме в пълен шок. В следващите дни ходихме в съда, ходихме да видим как да си върне апартамента. Нямаше никакъв шанс. Всичко е на негово име.

Даже двете отидохме за консултация при психиатър. Той въздъхна и ни обясни следното:

Когато едно дете в крехката си възраст остане без майка, често приема това като нейно бягство. Че майка му е избягала от него, изоставила го е. То отправя цялата си ненавист към своята баба, която смята, че е виновна затова, че майка му я няма.

Какво стана после ли?

Прибрах приятелката ми вкъщи. Аз заминах в чужбина на работа.

До днес , вече 12 години оттогава, все мисля, какъв е бил този нотариус, който дори не е казал на приятелката ми, че апартаментът може да бъде и на нейно име, а не само на внук й, както и да впише, че му предоставя жилището си срещу гледане и да живее там до смъртта си. Учудващо нотариусно безразличие?!

Внукът нито веднъж за тези години нито е търсил баба си, нито се е интересувал къде и как живее. Страшно!

„Добре, питам моята позната, сега като се прибереш от чужбина, какво ще правиш? ”

-О, не го изричай, нямам сърце да й кажа да си ходи. Абсурд! Това ще я убие. Не знам, не знам...

Казвате си, че сигурно има и по-тежки случаи. Казвате си, че поставяйки парите и удобството преди всичко, днешния млад човек е забравил да бъде състрадателен. Но зад ъгъла винаги стои урокът, който научаваш когато и ти станеш на годините на баба си.”

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ


 


 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук