Небето се оцвети в червеникаво-сиви оттенъци, подобно разкъсана плът, сливащи и разделящи облаците, и така рисуваше картини, подобни на Сътворението. После нечия вездесъща ръка раздели полумрака от светлината и отвори място да се покаже слънцето. А то плисна светлина и топлина по цялата земя и сложи ново начало, благословено от същата тази изначална сила.

Над града се понесе онази пролетна възбуда, която вълнува неспокойно не само птиците и пеперудите, но и хората. Дрехите стават по-леки и по-пъстри, смехът по-весел и заразителен. Хората неусетно стават по-жизнерадостни и по-дружелюбни. Метаморфозите на природата през пролетта.

Клошарят едва бе изчакал да свърши продължителната зима, за да свали част от дрипите от гърба си. Не се знаеше колко точно ката дрехи носи на себе си. Повечето бяха по-скоро части от дрехи - сако с откъснати ръкави, вълнени ръкави от жилетка, половин дузина неясни на цвят елечета, пуловери. Топлината на дългоочакваната пролет го накара да разгледа дрехите си. Не помнеше от кога не се бе къпал. Спеше все навън, от месеци, а може би вече от години. И времето не броеше.

Само сезоните забелязваше. Те му напомняха да си смени “тоалета” - веднъж на четири месеца. Но в повечето случаи си караше с едни и същи целогодишно. Времето минаваше еднообразно и монотонно за него, но само по Великден някак се оживяваше обръгналата му душа. Тогава забелязваше оживлението наоколо, природата се събуждаше за нов живот. Някой му подаваше боядисано червено яйце, парче козунак, чаша топло кафе. Ароматът успяваше да му напомни, че храната има вкус и ухае. И той бе щастлив.

Днес за първи път се зарадва на топлия пролетен ден. Слънцето припичаше ласкаво, стопли за малко тялото и душата му. Когато слезе надолу в коритото на Перловската река, го обзе непреодолимо желание да се окъпе в нея. Утре бе Великден, трябваше да посрещне чист светлия празник. Не бе се къпал не помни от кога. Едва ли днес денят бе подходящ за това. Бликналата радост от топлината на слънцето, която изведнъж стопли света, бе непреодолима за стария клошар. Великден е.

Припомни си старата поговорка: Януари - Голям Сечко, февруари - Малък Сечко, Марта - кожи дере, Април - кожи продава. Но думите на мъдрата народна поговорка този път не възпряха порива му да се цопне в мътната вода. Беше го правил и друг път. Някак бе дочаквал най-топлия пролетен ден, за да се топне в Перловската река, да изпере някои от парцалите на себе си и да се почувства свеж и бодър като пролетна репичка.Докато беше по-млад, подобно усещане прииждаше като прилив на адреналин в кръвта му.

В последните години и това вече не усещаше. Сега повече се радваше, ако успееше да напълни количката си със стари вестници, картони и всякакви други боклуци, които му се струваха все още годни за нещо според неговата фантазия. 

Веднъж се случи да намери в контейнер увито във вестници и парцали новородено бебе

Беше голям студ. Докато ровеше, чу слаб звук. Замириса му на опърлена плът. Стигна до звука и разбра, че там има все още живот. Грабна мъничкото телце и го отнесе в “Пирогов”. После така и не разбра, че намереното от него бебе бе спасено след цяла нощ борба на лекари и сестри. То, милото, бе наполовина измръзнало от минусовите температури и наполовина обгорено от жарта на изхвърлени полуизгорели въглени от някоя печка. Но тези въглени затоплили телцето и му дали още няколко часа живот, докато го открие клошарят.

Той така и не чу съобщеното на другия ден по телевизията, че бебето било кръстено от медицинския персонал с името Пламена Огнянова, а много по-късно една бездетна санитарка от болницата осиновила това очарователно създание. Иначе никой роднина не го потърсил. 

През последните години клошарят усещаше и друго, което допреди време и не забелязваше. Тупаникът, който често понасяше край боклукчийските контейнери от по-младите клошари, ставаше все по-болезнен. Раните му трудно заздравяваха. Често и дълго се инфектираха и това му създаваше допълнителни проблеми. След поредния побой над него се принуди цяла седмица да лежи в импровизираното си легло под свода на големия мост, увит в стари скъсани одеяла и купища вестници, дъски, парчета ламарина.

Някога обичаше реда и чистотата. До ден днешен клошарят започваше деня с малко усилия над личната си хигиена - плисваше от шишето вода на лицето си, измиваше ръцете си с парченце сапун. Беше му останал навик от времето, когато бе стегнат общинар. Но животът му се провали. Изгуби дом, семейство, деца не можа да отгледа. Други близки нямаше. 

Тръгна по улиците по своя дълъг път към Голгота 

За къпането си мечтаеше през цялата зима. Едва дочакваше пролетта. Спря да се качва на трамваите. Хората се отдръпваха заради вонята, която изпускаше на метри наоколо. Там се опитваше да подремне в най-студените дни и да се постопли малко. Возенето го унасяше в щастлива дрямка, която му припомняше отдавна забравени малки човешки радости.

В тази пролет клошарят усети, че има нещо различно. Сетивата му, колкото и да бяха закърнели от огрубелия му живот, все нещо от тях бе останало у него. Усети го повече с ума, отколкото с кожата си, която отдавна не му изпращаше нормалните си позиви. С нетърпение започна да сваля от себе си дрипа след дрипа. Изхлузваше остатъци от дрехите по себе си, докато остана по гащи.

После навлезе в мръсната вода. Хладът бе толкова силен, че и обръгналата му кожа успя да изпрати до мозъчната му кора сигнали за опасно съприкосновение. Направи няколко движения във водата и реши, че трябва веднага да излезе, ако не иска да го повлече мръсният поток. Със сетни сили изкачи прага на бетонното корито. После спря да се движи...

Този път не успя да чуе звъна на великденските камбани, които известяваха Възкресението на Богочовека. 

Тялото му посрещна празника, спасено от хорското пренебрежение, безразличие и празно високомерие 

Най-после излязло от безрадата си съдба тук на земята. Клошарят изпълни последното си желание - да се окъпе преди Великден, за да посрещне чист светлия празник. Бе се окъпал с цената на живота си. Казват, че на човек, починал на Великден, Бог прощава всичките му грехове. И го приема чист и праведен на небето.

Намериха го аверите му, онези, които го пребиха преди седмица, така, както бе паднал до водата - окъпан и чист от грехове, сякаш току-що свален от кръста на човешките интриги, на жестокостта и истеричността на времето.

Изначалната сила посрещна новопредставения и го постави до себе си. После удари своите небесни камбани на правосъдието. За тяхното звънене човеците тепърва щяха да научат. 

Христо КИРИЛОВ