Наричат Джони Пенков най-смешния сериозен човек. Ражда се като Георги на 27 ноември 1933 г. в София, в семейството на художника Иван Пенков. През 1966 г. завършва радиотехника във ВМЕИ “Ленин”, а през 1972 г. специализира във Франция електроакустика и започва да работи като звукооператор.
За пръв път става известен с шеговитите си филмчета “Фокус”,  пускани в кинопрегледите през 60-те години, в съавторство и под редакцията на Радой Ралин, озвучени с музиката на джазмена Милчо Левиев. Тези филмови миниатюри той продължава под различни форми и до днес. С неговото име е свързано и легендарното шоу на Тодор Колев “Как ще ги стигнем американците”...

Изявява се и като актьор в киното: “Рицар без броня”,  “Двойникът”,  “Неочакван обрат”, “Немирната птица любов”, “Аз, графинята”, “Търновската царица”, “Илюзия”, “Сватбите на Йоан Асен Втори”, “Операция “Шменти капели” и др.  
Слабост обаче му са документалните филми. “Когато ги снимаш, си като на лов - не знаеш какво ще излезе от трънката”,  казва 86-годишният столичен зевзек, който чакаше с нетърпение да ни “пуснат като овце всички от раз” (б.р. - да отпаднат ограниченията заради коронавируса),  за да тръгне отново по селата да събира фолклор.

Джони, ограниченията заради коронавируса се поразхлабиха, тръгнахте ли вече по селата да събирате фолклор?
- Не съм тръгнал. Още събирам софийски фолклор. През тези месеци от прозореца ми, защото е най-лесно, с камера в ръка направих много основни заключения и един документален филм “Махалата”. Оказа се, че на улицата има много интересни неща, които в забързаното ежедневие не ги забелязваме. Но както казваше баща ми: “Всички гледат, малцина виждат. Всички слушат, малцина чуват”. 

Аз например живея до градинката на църквата “Св. Георги” и 80 години минавам през нея. Винаги ми е правило впечатление, че пред входа на църквата - дори и в горещо време, има една голяма локва вода и все съм си мислил, че причината е в спукана тръба. След моите наблюдения обаче, се оказа, че виновникът за локвата е клисарят на църквата. Всеки ден божият служител излиза с кана вода и я изсипва пред входа, за да могат да пият и да се къпят гълъбчетата в локвата. 
Чарли, Джони и Джеки

До много интересни заключения стигнах и относно ровенето в кофите. За мое най-голямо учудване, това е “занаят” за всякакви хора - от съвсем бедни, клошари, до учудващо добре облечени люде. И не само цигани, а и българи, всички поголовно ровят по кофите. След известни размисли стигнах до извода, че в днешно време имаме твърде голям излишък в живота и се изхвърлят много нови неща - дрехи, мебели, бяла техника... Значи при едните онова, което е за хвърляне, става основа за живота при другите. 

И сега ще ви кажа с чувство за хумор, но и с известна доза тъга, че при комунизма никой не ровеше в кофите, защото нямаше какво да вземеш от тях. Сега явно имането за някои е в повече.  

- Наскоро публикувахте в социалните мрежи снимка, на която лежите на земята до куче и котка. Каква е идеята на снимката? 

- Идеята е, че просто исках да си почина. Но лежейки там между кучето и котката, започнах да размишлявам: “Благодарение на сетивата и разума си, ние - хората, си мислим, че имаме много повече възможности от тези животни. Но истината е, че тях не ги вълнуват човешките работи. На тях им стига да намерят нещо за ядене,  да си играят, да легнат където и когато си искат.

И което е по-интересното, два-три месеца след раждането си те са готови вече за живот. Докато нашите деца са най-безпомощните животни. Едно агне, като се роди, в първите минути стъпва несигурно, подгъва крачета, но след малко тръгва, започва да ходи. А нашите деца една година ги учим да ходят, после да говорят, после ги учим на разни други неща... и той животът свършва. Ей такива мисли ми се въртяха в главата, докато лежах там на плочника и наблюдавах двете животинчета.

- Но да се върнем при хората. Представяхте ли си в първите години на демокрацията, че 30 години по-късно ще има българи, които, за да живеят, ще трябва да ровят в кофите за боклук?

- В една книжка съм поместил снимка непосредствено след промените от един от митингите. На нея се виждат едни хора с усмихнати, сияещи лица, радостни..., а отдолу написах: 

“Няма по-хубаво 
нещо от илюзиите”. 

Да, сега има доста повече възможности за пътуване, има прекалено много неща за купуване по магазините, младите хора да излязат да учат в чужбина, възможности за работа. Има разлика, не е да няма, защото онова беше тоталитарна система. Комунизмът беше  отвратително нещо, но беше хубаво, защото, защото бяхме млади тогава и имаше приятелства. Защото се деляхме на “ние” и “те”. “Те” бяха управляващите, “ние” бяхме управляваните и не искахме да имаме общо. 
Джони е легнал до кучето и котката да види как преживяват 

Тримата с Чарли (Христо Илиев) и Джеки (Георги Стоев) си купихме една селскостопанска джипка и 10 години тя беше обща. Един път не сме се скарали кой да я вземе. Не искам да бъда лош пророк, но писателят Димитър Димов ще излезе прав, че животът на Земята ще се унищожи от човешката алчност. Той беше казал навремето и каква е приликата между този, който има един милион, и този, който има 10 милиона. Приликата е, че и двамата искат още. 

- 86 години са сериозна възраст, когато вече се обаждат и много болежки. Налага ли ви се често да посещавате лекарския кабинет?

- Разбира се, имам болежки Благодарение на, да го наречем, “неинформиран” лекар, две години се борих с тежки сърдечни кризи. След една такава криза бях приет по спешност в болница и се наложи да ми направят операция, поставиха ми стент. Оказа се, че съм имал 90% запушване на кръвоносните съдове, но лекарят, който преди това ме лекуваше, така и не го беше разбрал. Е, оживях.  Но на тази възраст има два начина - или да се оплакваш, или да си доволен, че си жив. Аз предпочитам второто.

- Какво ви дава стимул за живот?

- Ами това, което го върша. Ще направя едно филмче, ще измайсторя нещо. Важното е да си доволен от това, което създаваш. Ако въобще създаваш нещо. Аз съм инженер и други занаяти имам, обаче смятам, че съм занаятчия, защото всеки ден трябва нещо да излезе от ръцете ми, нещо да направя. Иначе само спиш и ядеш, и никаква следа не остава от живота ти. 

- С каква пенсия живеете днес?

- Пенсията ми е 300 лв. След 40 години труд като старши научен сътрудник и кандидат на науките, днес ми се полагат по 10 лева на ден. Добре че след промените работих с една немска фирма, правехме филми и те бяха много свестни хора и ми плащаха прилично, та позаделих някой лев. През годините също имам няколко филма, а и с брат ми продадохме един имот, та сега имам малко пари настрана. Навремето баща ми ни съветваше, че най-добре е да си сиромах, но да имаш малко пари настрана. Тоест не трябва да се правиш на богат. Та преживявам, нямам проблеми. 

Румяна СТЕФАНОВА