Ути Бъчваров:Най-важното е човек да има вкус - както за жена, така и за храна

За кулинарията казва, че му е хоби, а другото си хоби - ловът и риболовът, нарича мания. Бил е капитан на националния отбор по спортен риболов и членува в ямболската ловна дружинка “Диана”.

- Ути, вече толкова години твориш в кулинарията. Разбрал ли си кое е най-важното, за да стане от една рецепта вкусно ястие?

- Най-важното е човек да има вкус - както за жена, така и за храна. Това всъщност е тайната на успешното готвене. Идеята не е да се помнят, да се назубрят мерки и теглилки. Много хора се чудят, че аз споделям и не крия рецептите си, но това мое усещане никой не може да ми открадне. Сигурно си чувала простия пример - ако дадеш на няколко жени едни и същи продукти и една и съща рецепта, ястията непременно ще се получат различни.

- Представяш всяка рецепта, сякаш ти е любимата. А имаш ли всъщност такава?

- Много са, но ако трябва сега да избирам, сигурно ще бъде -
пълнени пилешки бутчета, те са голямата ми любов
Другата предпочитана серия са дивечовите ролета. Виж, сладко не обичам. Може би защото от малък все ми натякваха, че съм пълен. Затова не се изкушавам да правя десерти. В душата ми няма никакъв трепет да се занимавам с тях...

- Как стана така, че се запали по манджите?

- От малък обичах да се въртя в кухнята, да помагам на майка ми. И някак ненатрапчиво тя ми предаде тази любов към готвенето. Имахме обичай у дома всяка неделя да ядем на закуска палачинки. Ставах рано и правех 18, защото аз изяждах 12. Просто си имах норма. (Смее се.) Но да не си мислиш, че съм ги мазал с течен шоколад или сладко от череши. В никакъв случай! Завивах в тях кренвирши, филенце, кашкавалче или нещо друго солено. И до днес би ме впечатлила палачинка със сос бешамел, а не с карамел...

- С прадядото и майката, които си имал, при сегашната ти професия и изяви, не мога да впиша в биографията ти техникума “Киров”. Как стана така, че попадна в него?

- Само да не ти хрумне, че мога да си оправям бушоните или нещо подобно. Признавам, че изпитвам истинска ненавист към електричеството. В “Киров” попаднах по неведоми пътища на съдбата

Това беше ужасно тоталитарно училище, в което всичко бе по сталинистки. Слава Богу, че се намериха свестни хора, които разбраха, че от мен инженер няма да излезе... По-хубави са спомените ми от училището до осми клас. Живеехме близо до него и в нашия двор беше пушкомът. Аз, разбира се, бях отличник в него. Всички учители ме виждаха да влизам и излизам по пет пъти от тайното сборно място. Но най-странното е, че днес не съм изкушен от този вреден навик. Виж, бира не отказвам...

- Любовта ти към театъра и киното е ясно откъде идва, но кога за пръв път я усети?

- Знам ли... Много отдавна. На всеки мой рожден ден, още преди да стана ученик, си правехме вкъщи карнавал - с костюми и с медали. Аз обикновено се маскирах като моряк, защото вече си бях дебеланко. Израсъл съм сред театрали. Всяка сряда у дома се събираха приятелите на майка ми - колеги, актьори. И в разрез с правилното възпитание, ме оставяха до късно да бъда с тях. Родът ми започва от Медвен, откъдето е и Захари Стоянов. От там е прадядо ми Стоян Бъчваров, който се е родил преди 142 години. Още 14-годишен забегнал от родното гнездо с преминаваща актьорска трупа. Той е от поколението на първите сериозни актьори. Един ден трупата стигнала до Варна и той се влюбил в града, основал театър, който и до днес носи името му. От дядо ми Вили, който завършил химия в Италия, но цял живот повтаряше, че си е сбъркал професията, съм наследил чувството за хумор. Много обичам да се будалкам и непрекъснато “връзвам” моите приятели за какво ли не.

- Зрителите те виждат с най-различни шапки и пъстри престилки, а как се обличаш в живота?

- Ако ме питаш за костюми - нямам. И досега пазя лошия спомен от абитуриентския ми бал
Бяха ми купили костюмчето 3 месеца по-рано. А когато тръгнах да го обличам, за да отида на бала, се оказа, че ми е отесняло... Предпочитам спортните панталони и широките ризи с пъстри и свежи десени. Обожавам червения цвят, макар че най-често нося тъмнозелено по обясними причини. Не робувам на скъпи марки. Единствените маркови дрехи в гардероба ми са екипите за лов. Дори бельото ми за лов и риболов е марково. Но не че съм чак толкова суетен, а защото то е специално, не пропуска влагата и не запарва кожата. Казвам ти, моята мания е в лова и риболова.

- Твърдят, че любовта на мъжа минава през стомаха. Мислиш ли, че е вярно? 

- Това е една от легендите, на която бих отговорил - не. Понеже за българския вариант това може би е свързано с времето, когато недоимъкът е бил водещ в оцеляването на хората. И когато един мъж е бил приютен от една булка и тя го е нахранила, той й отвръщал с нужното.

Сега мъжът е много по-различен, много  по-ощипан понякога

Има мъже, които са така метросекс настроени, че едва ли не в сферата на лошите неща - те пазят страшна линия, те изглеждат много слаби, бих казал, че храната е нещото, което кара и млади, и стари да бъдат щастливи. А откъде идва и къде отива любовта, всеки да прецени сам.

- Коя е драмата в храненето на българина?

- Нашият народ ясно е казал, че прекален светец и Богу не е драг. Всяка една крайност, отричане или преупотребата на определен тип рецепти, технологии и т. н. води до изкривяване на нещата. Оня ден чух по телевизията, че едва ли не туршиите трябва да се забранят с държавен декрет. Да, ако ти изяждаш по един килограм солена туршия и сутринта изпиваш саламурата, защото те боли глава от препиване. Нашите деди са израснали с тези туршии, но те не са изяждали по 4 свински пържоли, половин килограм туршия със солено сирене и с по 3 филии хляб, които да полеят с 2 литра вино... И после имаме наднормено тегло, високо кръвно налягане... Да, разбира се, и аз съм бил атакуван по същия начин от всичките тези неща. Всичко е въпрос на количество.

- С какво си обясняваш, че имаш толкова много почитатели - с майсторството в кухнята, с артистичността, със сладкодумието?

- При всички положения това е много забъркана, сложна, дълго къкрила манджа. През изминалите години съм бил заедно със зрителите в продължение на хиляди предавания. Давам си сметката, че съм успял да вляза в домовете и сърцата, в съзнанието на хората, като техен приятел. Неслучайно когато ме срещнат на улицата, винаги ми говорят на “ти”, рядко на г-н Бъчваров, слава Богу. 

- Според теб храната е един от начините да се избавим от стреса, но много са хората у нас, за които осигуряването й е стрес.

- Не са малко, разбира се, и аз си давам реална представа за дереджето на българина. За разлика от много мои колеги, аз непрекъснато съм някъде из страната, в малки села, в най-нормални средностатистически къщи. Не смятам обаче, че кризата е нещо, което трябва да ни кара да бъдем постоянно нещастни и тъжни, да се оплакваме, да сме черногледи. Макар че българинът е член-кореспондент на науките в това отношение. (Смее се.)

- Вместо мен, какво би пожелал ти на себе си дни преди рождения си ден?

- Онова здраве на духа и тялото, което ме кара да се усмихвам сутрин, когато се събуждам.

- Пожелай нещо и на читателите на в. “Над 55”!

- Най-важното нещо да обичаме храната и да не се чувстваме виновни, че я хапваме! Когато човек седне на една хубава трапеза, да е усмихнат, да е ведър, а не да се заяжда с роднините за стари, нерешени или току-що възникнали семейни скандали. И да не забравяме - менюто не е само в ръцете на кулинаря, а в духа на компанията.

Блиц интервю, вместо визитка

Валентина ИВАНОВА