Премиерата на “Владишката тетрадка” се състоя през септември 2016 г. в музея на Панагюрище. По същество това бе научна сесия - учените даваха разяснения, а съставителят Свилен Мишляков разказа за съдбата на преписа - ръкопис и митарствата около него. Тетрадката е дарена на музея в Панагюрище от Свилен и брат му Бойчо Мишлякови. Дарителите са категорични, че кощунство би било да я продадат, макар че библиоманите са много, и то с пари. И в името на паметта на своите родители и на българския род братята Мишлякови са предоставили на идващите поколения напълно безвъзмездно този безценен документ - ръкопис, писан ден за ден - нападнати и убити от поробителите ни невинни жертви, с точен брой и конкретни имена. Потресаващо е даже да се прочете! Какво остава - да се изживее! В дните около честването на 140-ата годишнина от Април - 1876 г. по БНТ бе излъчен репортаж с колегата Свилен Мишляков и проф. Милен Куманов за издаването на “Владишката тетрадка” от музея в Панагюрище. Свилен е автор съставител на сборника, а научен редактор е проф. д-р Милен Куманов.
Със Свилен Мишляков - известен наш журналист, се познавам доста отдавна и мога да кажа, че сме добри приятели. Приятелството ни се получи благодарение на заниманията, които имаме и двамата - той е журналист, а аз се занимавам с история.

Водили сме разговори по най-различни теми и веднъж той съвсем случайно ми спомена, че има оставен от неговата майка Дарина Маркишка след смъртта й един ръкопис - документи на Пловдивската митрополия, отнасящи се до Априлското въстание от 1876 г., който тя получила от Димитър Пеев, син на д-р Александър Пеев. Естествено, това предизвика незабавно моя интерес към споменатия ръкопис и го помолих да ми го до донесе да го видя.


Молбата ми беше изпълнена. Заедно с това Свилен ми показа и една папка с документация на майка му за усилията, които тя преди години е положила, за да реализира издаването на ръкописа. По едни или други причини това не се е получило. Успяла е само да публикува две статии в наши столични вестници, в които хвърля светлина за съдържанието на документите, но въпреки това не получава отникъде подкрепа. Подобна публикация прави и самият Свилен Мишляков също в един от столичните вестници.

След като той ми предостави ръкописа, аз се запознах внимателно с неговото съдържание и останах направо смаян: по-подробна картина за ужасите, които е изпитало българското население в Пловдивско и Пазарджишко след потушаването на Априлското въстание от 1876 г., аз не познавам. При това става дума не за някакви мемоари, писани с късна дата, а за писма, писани по горещите следи на събитията.

Отново обаче изникна пречка - липсата на средства за издаването на документите

Поради тази причина върнах ръкописа на Св. Мишляков с молба да го пази и съхранява, като му казах да не губи кураж, защото от това съдържащите се в ръкописа сведения няма с нищо да пострадат. Напротив, стойността им тепърва ще нараства още повече. Въпросът бе да се въоръжи с търпение и да чака по-добри времена.

За щастие, този момент дойде съвсем ненадейно. При един разговор с доц. Атанас Шопов, директор на Историческия музей в Панагюрище, аз му споменах за документите на Пловдивската митрополия и при едно от идванията му до София му ги предоставих да ги види и той ако прецени, че заслужават внимание, да пристъпи към тяхното издаване.

Още повече че се задава и един твърде благоприятен повод - 140-годишнината от Априлското въстание, която ще бъде отбелязана в Панагюрище като столица на това въстание. 

Макар че Историческият музей не разполага с кой знае какви средства, доц. Ат. Шопов даде веднага зелен светофар на начинанието, поради което се пристъпи и към неговата подготовка за издаване.
Най-трудната част се оказа компютърният набор на текста, тъй като всички писма са писани на ръка.

С тази нелека задача се справи нашата колега Десислава Костадинова - докторант в Института за исторически изследвания при БАН. Последва и археографската обработка на текста. Тази работа отне също немалко време и след като и тя бе приключена с успех, ръкописът премина в ръцете на доц. д-р Ат. Шопов, като редактор, и на доц. д-р Христо Темелски, като рецензент. Отправените от двамата колеги препоръки бяха взети под внимание и се пристъпи към финалната част - отпечатването на труда.

Такава е накратко одисеята с предлагания ръкопис. Тя обаче не е единствена, тъй като се предхожда от една друга - не по-малко любопитна и интересна. Тя е разказана доста подробно в публикациите на Д. Маркишка и Св. Мишляков, поради което ще я изложим в твърде сбит вид.

Д-р Александър Пеев, чието име нашумява по време на Втората световна война като сътрудник на съветското разузнаване, заловен и разстрелян през ноември 1943 г., през 20-те години работи известно време в Пловдив като юрист и журналист. 

Свилен Мишляков и директорът на музея доц. Атанас Шопов. Той държи тетрадката - препис, Свилен обяснява на публиката.

Александър Пеев получил от един пловдивски приятел ръкописа на Пловдивската митрополия, който спасил от унищожение

Заслугата на д-р Ал. Пеев, както изтъква и Д. Маркишка, е, че той е заверил нотариално този ръкопис още през далечната 1923 г. и с това гарантира достоверността на направените преписи. По този начин спестява евентуалните съмнения на историците-специалисти да не би преписаните писма да не са фалшификати, което не е изненадваща практика при такива случаи от най-древни времена до наши дни.
Стойността на предлаганите документи нараства още повече, тъй като следите не само на оригиналните документи, но и на направените от тях копия се губят. Нямаме информация за съдбата на архива на Българската екзархия, а още по-малко - за личните фондове на главните “действащи лица“ - екзарх Антим I, митрополит Панарет, на епископ Гервасий, който след Освобождението също достига до митрополитски сан.

Накратко за самите документи: първата част от тях са писма на митрополит Панарет до екзарх Антим I В началото на май 1876 г. главата на Пловдивската епархия е принуден да бяга в Цариград, тъй като над него е надвиснала смъртна опасност поради слуховете, че бил заподозрян от местната османска власт в Пловдив като един от подбудителите на Априлското въстание.

Тъй като поради същите причини е принуден да напусне поста си и неговият протосингел Методий Кусевич, временното управление на епархията е поето от младия Гервасий Левкийски. От началото на май до началото на септември 1876 г., когато и неговият живот е заплашен, поради което и той напуска Пловдив, пише десетки писма до избягалия митрополит Панарет в Цариград. В отделни случаи той кореспондира директно и със самия екзарх Антим, но това е само при по-екстрени поводи
. 
Заедно с това Гервасий Левкийски поддържа кореспонденция и с някои от архиерейските наместници в пределите на епархията, както и с някои отделни свещеници и мирски лица (например известния възрожденски деец Георги Груев).


Мишляков показва наличието на следи от печати на нотариалната заверка, че ръкописът е автентичен! Много важен момент - още навремето е направен от д-р Александър Пеев, за да не бъде обвиняван в неистини! 

Писмата на митрополит Панарет и епископ Гервасий са подредени в хронологичен ред По-важните са преписани изцяло, а по-несъществените са представени с кратки резюмета. Така на читателите е предоставена отлична възможност да се запознаят със съдържанието на целия ръкопис и да придобият пълна представа за описаните събития в Пловдивско и Пазарджишко през лятото на 1876 г., непосредствено след жестокото потушаване на Априлското въстание.

Впечатлението, което оставят писмата у читателите, е двояко: от една страна, подчертаното отрицателно отношение към избухналото в двата района въстание, а от друга страна - пълно състрадание към неволите, в които изпада местното население. 

И митрополит Панарет, и епископ Гервасий съвсем не се задоволяват само с положението си на пасивни зрители

Напротив, предприемат най-различни начинания за подпомагане на пострадалото население. Алармират Екзархията с тревожни факти и търсят най-вече нейното съдействие пред централната османска власт за помилване на невинното население, а при благоприятна възможност и за помилване и на преките участници във въстанието.

Зовът към най-висшата църковна институция не е случаен, тъй като до признаването на автокефалността на Българската църква през 1870 г. църковните отци са единствените, от които българското население търси помощ и защита от издевателствата на османските власти.

В кореспонденцията на епископ Гервасий Левкийски е дадено изключително място на мисията на известния хаджи Иванчо Пенчович и на един друг османски висш сановник, които посещават Пловдивския и Пазарджишкия край през лятото на 1876 г. и въпреки тяхното голямо влияние пред местните османски власти, и въпреки дадените големи обещания пред епископ Гервасий и други български лица, на практика не изпълняват нищо за облекчаване тежкото положение на пострадалото население.

На практика не последва никакъв резултат и от поетото от двамата висши администратори обещание за откъсване на Пловдивския санджак от Одринския вилает, което се искало повече от местната османска власт в Пловдив.

Дядо Гервасий не крие разочарованието си и от нахалството на османските власти да събират десятък и други данъци от населението в опожарените селища, което освен от своя добитък е лишено и от своите къщи и рискува да остане през настъпващата зима под открито небе.

В кореспонденцията на епископ Гервасий може да се видят и други факти - усилията му за спасяване на десетки сирачета от пострадалите райони в санджака. А от писмата на митрополит Панарет читателите могат да видят неподправената картина за потушаването на въстанието в Перущица, Клисура, Батак, Копривщица и пр.

Предлаганият сборник обогатява твърде чувствително познанията ни за обстановката в най-бунтовния край на България през 1876 г., позната ни не само от мемоарните съчинения на Захарий Стоянов и др., но и от изследователите на самото въстание - Д. Т. Страшимиров и др.

При подготовката за печата са спазени археографските изисквания: запазен е езикът на авторите. За неясните и чужди думи и изрази се дават допълнителни обяснения. Пояснителните бележки са дадени в сбит вид. За по-значителните лица и събития е посочена литература.

За по-бързото ориентиране в съдържанието на труда са изготвени два показалеца - именен и географски. 
За автентичността на изданието прилагаме и целия ръкописен текст. Надяваме се, че в този вид предлаганият документален сборник ще отговори на изискванията на читателите. 

ПП: В ръкописната книга има двойна номерация на листовете: над всеки документ са посочени листовете на Копирната книга, а под всеки се дават номерата на листовете от Книгата на д-р Ал. Пеев.


Ръкописът - писма на Пловдивската митрополия до цариградския екзарх Антим I

Потулените до днес за науката преписи на писма на Пловдивската митрополия от май-септември 1876 г. до цариградския екзарх Антим I представляват нови потресни описания на погромите и кланетата в Батак, Перущица, Брацигово, както и на Мечка, Поибрене и другите към 80 села от Пловдивско и Средногорието. 

Оригиналите са писани в началото на май 1876 г. от тогавашния пловдивски владика Панарет и продължени от неговия приемник епископ Гервасий, след като титулярят Панарет заминава при Антим в Цариград. Пловдивските турци с мютесарифа го заплашили, че е чапкънин като другите поборници, и може да му видят сметката...

“Владишката тетрадка” представлява тези събрани преписи от Копирната книга на Пловдивската митрополия - тогавашната практика е: оригиналът отпътува по предназначението си, но нарочни писари правят препис от всеки документ - влизащ или напускащ митрополията - и са направени през 1923 г. от ръката на д-р Александър Пеев, пловдивски адвокат. Да, точно се присещате, това е руският военен разузнавач с псевдоним “Боевой” от периода на Втората световна война.
В случая това му предстои, д-р Пеев - доктор по право, в 20-те години на миналия век вече е известен пловдивски юрист и любител-археолог, както и събирач на исторически сведения за Пловдив и Пловдивско.

Как попадат оригиналите на “писмата” - зацапани и почти пред унищожение, в ръцете на Александър Пеев? Какво предприема по-сетне, за да не голословят по негов адрес, че преписите са неистински? Какво сторва неговият син, но вече през 80-те години на миналия век - д-р Димитър Пеев, главен редактор на в. “Орбита”, и защо ги предава в ръцете на семейство Даринка и Николай Мишлякови? 

Димитър Пеев и Николай Мишляков са приятели още от редакцията на издателство “Народна младеж”, а по-късно стават и колеги във в. “Орбита” - там Николай е отговорен секретар. Съпругата му, Даринка Маркишка-Мишлякова, пък е историк-библиограф в НБКМ, с ред трудове, отговаряше за важни сектори в Националната библиотека. Ако можехте да изгледате предаването, щяхте да получите отговори на доста от тези въпроси. Запазваме мълчание и се дистанцираме по категорично, може би възникнало у вас, питане - защо досега ценният паметник за Априлското въстание не е издаден?  Какво е попречило?

В телевизионното експозе взима участие и проф. Куманов - виден наш учен-архивист. 

Доц. д-р Милен КУМАНОВ