Венци Кисьов пред "ШОУ": Рангел Вълчанов си отиде огорчен, последната ни среща беше в онкологията

<strong>- Г-н Кисьов, в израз на тъга към Рангел Вълчанов написахте във фейсбук страницата си: &quot;Поклон пред теб, Маестро!&quot;. Явно немалко сте научили от него...</strong><br /> - Така е, наистина. Но почти цялата гилдия се е учила от него. С Рангел Вълчанов бяхме добри приятели. От много отдавна. Мисля че минаха вече около 40 години. Все в общи компании, по събирания. За съжаление последната ни среща беше в онкологията. Там се прегърнахме за последен път! Това беше преди няколко месеца.<br /> <br /> <strong>- Рангел Вълчанов винаги подхождаше с подчертана ирония, най-вече към самия себе си, но под иронията вероятно се е криела мъчителна болка...</strong><br /> - Той иронията я носеше в себе си. Беше му просто като даденост. Иронично се отнасяше към всички, намираше начин да разсмее хората около себе си. Такова беше и цялото му отношение към живота. Не всеки го може и никак не е лесно, но Рангел Вълчанов сякаш го владееше до съвършенство... Че имаше силен дух - имаше. Но чувството му за хумор съвсем не беше някаква негова мимикрия. Напротив. Със сигурност е приемал иронията и като вид защита...<br /> <br /> <strong>- ...от огорченията! Оказва се, че всички големи имена от гилдията, които вече не са сред нас, отнасят със себе си някаква горчилка... Защо се случва така?</strong><br /> - На мен ми е споделял... Той беше огорчен, че нямаше възможност да работи! А искаше... В последните 25 години никой не му даде възможност да направи нищо. Абсолютно нищо! Не знам защо е така, не знам защо се получават тези неща, но е доста често срещано явление в България. Да пресечем пътя на по-добрите и можещите, за да дадем възможност на по-неможещите.<br /> <strong><br /> - Казват, че тези, най-страшните болести, ги отключва натрупаният стрес...</strong><br /> - За болестта това е мнението на повечето лекари - че те се отключват от стресови ситуации. Със сигурност и това е допринесло. И аз гледам да си пазя духа здрав и високо. С него се подкрепяхме много в това отношение. Звънях често, чувах се с дъщеря му в последните пъти, защото той вече не можеше да говори. Сега не смея, просто не смея да й звънна. Тежко е...<br /> <br /> <strong>Анелия ПОПОВА<br /> </strong><hr /> <br /> <a href="https://www.blitz.bg/news/article/225165" target="_blank"><span style="font-size: larger;"><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ВСИЧКО ЗА РАНГЕЛ ВЪЛЧАНОВ - ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА В. &quot;ШОУ&quot;!</strong></span></span><br /> <br /> </a> <br /> <hr /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Д-р Мария Карова &ndash; зъболекар и личен приятел от 15 години:&nbsp;Беше луд, но от прекрасна, мъдра лудост!</strong></span><br /> <br /> <em>Много хора са имали близост с покойния Рангел Вълчанов &ndash; не показна, не тщестлавна, а истинска, семпла човешка близост. Такова е било приятелството между него и личната му зъболекарка от 15 и повече години насам &ndash; д-р Мария Карова. Ето какво споделя тя през сълзи пред наш репортер: </em> <br /> <br /> &ldquo;Загубата е голяма. Не само за приятелите му, но за цялото общество от изчезващи интелектуалци у нас. Рангел беше луд човек. Но луд с такава лудост, че човек можеше да почерпи мъдрост и смелост от нея. Да не говорим колко беше талантлив! Така че всичко това сумарно, плюс дълбоката му, прикривана понякога с черен хумор чувствителност, го правеше да бъде един прекрасно луд човек. <br /> Запознахме се покрай моя приятелка, която работеше за шоуто на покойния Тодор Колев, на което, както е известно, Рангел беше режисьор. Почна да идва при мен в кабинета. Винаги държеше да има записан час. Веднъж влезе и ми каза: &ldquo;Въртях се долу на входа, въртях се &ndash; исках да закъснея и пак не успях. Ей-такъв човек съм!...&rdquo; &ndash; и като започнахме един разговор какви сме и защо не можем да се променим, какво ни пречи да бъдем себе си, часът му за зъболекарския стол мина. През смях отбелязах това, а той без всякаква съпротива каза: &ldquo;Ами запиши ми друг час! Аз пак ще се опитам да закъснея!&rdquo;.<br /> <br /> Последната ни среща беше през лятото &ndash; бяха му се появили някакви афти в устата. Обади ми се и отидох да го видя. За него се грижеше една жена. Тя по-добре от мен се справяше да разчита по устните му какво ми казва. Рангел ми се похвали, че са му махнали сондата от носа и вече се храни през сонда директно в стомаха. Пошегува се, че може да го намирам отслабнал, но умът му си е на място. Поиска да ми пише на листчета. Пазя много такива листчета от него. Понякога ми е отговарял на телефона с почукване - за &ldquo;да&rdquo; и &ldquo;не&rdquo;. Помня, че в началото, когато научи за рака и лекарите го съветваха да се оперира, той с типичната си решителност каза: &ldquo;Готово! Утре може ли?&rdquo;, а те взеха сериозно да му обясняват, че не е така просто. Този му начин на говорене обикновено стъписваше неподготвените за странната му личност. Хората, които не го познаваха отвътре, не можеха бързо и веднага да го &ldquo;проумеят&rdquo;. <br /> <br /> Стъписваха се пред темпераментните му изблици и специалното му чувство за хумор. А когато все повече и повече го опознаваха, разбираха, че той умееше да опростява сложността във всичките й форми с таланта на роден мъдрец. Това умение проличава и във филмите му. Често съм се питала вътре в себе си дали самоиронията му например не компенсираше по този начин някакви дълбоко скрити негови страхове или депресии, но отговорът е категорично &ldquo;не&rdquo;. Прекрасната му лудост го правеше решителен и смел да приеме всяко препятствие за предизвикателство. Намери сили дори да се подиграе на болестта си. С някакво витално превъзходство сякаш й се плезеше по неговия си хлапашки начин до самия си Край. Ще ми липсва неговата специална лудост!...&rdquo;<br /> <br /> <strong>Еми МАРИЯНСКА&nbsp;</strong>