Маргарита Петринска е от журналистите, чието име респектира в професията. Навремето дори я наричаха Ледената кралица - заради това, че не правеше компромиси нито в писането, нито с многобройните ухажори, които я обикаляха във в. “Народна младеж”.

- Маргарита, имате известна пауза в писането, докато се появи новата ви книга с разкази “Отлитащите дни”. Каква е причината?

- Тази пауза всъщност е “всяко зло за добро”. Успях да побродя във времето и да взема от мисловния си и емоционален склад повечко. Даже и Ковид-19 намери своето място.
 
Та когато седнах пред белия лист, “водата потече по-бистра“

Моят редактор, литературният критик Пенчо Чернаев, отбеляза в рецензия за книгата: “Разказите са къси, но вътрешно обемни. Думите са заредени с енергия”. Тази оценка много ме радва.

- Кои са вашите знаци, които ви оставят отлитащите дни?

- Френската писателка Франсоаз Саган ни е оставила думи за писателя, пожара и живота. Всеки писател гаси пожар, т. е. спасява, утолява, оставя знаци в отлитащите дни, тези ветровити полета. Оптимист съм по природа, вярвам в доброто, прекланям се пред хората на високия дух. 

Това е знакът на живота: висок дух и вяра

Злото трябва да се побеждава, като човек вярва в силите си. Съпротивлявам се, когато някой каже: Не ме интересува. Но ако теб не те интересува, интересува близките ти, другите хора. Защо не им помогнеш и ти?

- Разкажете някои от ярките спомени и случки от вашето семейство?

- Ярък е споменът за моя дядо Нако Петрински. Знаеше Ботеви стихотворения и когато декламираше “Пристанала”, плачеше от възторг пред поезията. Майка и татко бяха учители, емоционални, умни, обичани от учениците си. Мама имаше ученичка Венета, която се разболя след пубертета. Стана агресивна. Всеки ден по залез момичето идваше до нашата къща, стоеше до оградата и чакаше майка ми да се покаже. Тя излизаше и питаше: “Как си, Венето?”. “Разхождам се, госпожа. Спомням си детството”. Трябва да си много привързан към един човек, за да го търсиш всеки ден, нали? И този човек не може да не е добър.

- Днес кое от преживяното по време на соца ви липсва или умилява?

- Липсват ми опашките за нови книги пред книжарниците. Много се четеше тогава. А сега? Ето една картина от битието: По обява в интернет отнесох в една галерия графични портрети на Ботев, Гоце Делчев, Стамболов и Паисий, рисувани от моя съпруг, художникът Жечко Попов.

- Художника на Левски го наричат в гилдията...

- Да, така е, но да продължа с моята история. Момчето от галерията, облечено в анцуг, повъртя рисунките в ръцете си и каза: “20 лева”. “За четирите портрета ли?” - попитах. “Да, 20 за всичко”. “Значи по 5 лева за всеки портрет?” - продължих. “Ами така излиза” - бе отговорът. Разбира се, че не ги дадох. Скудоумното отношение към изкуството ме разгневи. Тази житейска материя е в основата на един от разказите - “Октомврийско цвете”, в новата ми книга “Отлитащите дни”.

Друга картина от днешния ден. Изумявам се от постоянно ровещите в телефоните си хора. Върви по улицата, дърветата цъфнали, красиво лъха отвсякъде, а той забил нос в телефона си.

Но въпреки това предпочитам днешния ден пред вчерашния

Въпреки “пъклото, наречено преход”, както се изказа един политик, можеш свободно да изкажеш мислите си, да издадеш книга, да направиш изложба, да пътуваш на Запад, да живееш където искаш в България. И още, и още! Вярвам, че нечистата сила ще се оттече. И без да си кривя душата, днес живея по-добре.

- Разкажете за вашите приятелства.

- Не мога да се оплача от липса на приятели. Психолозите твърдят, че общуването с приятели е изключително здравословно. Преди доста време се разболях, вдигнах температура, а беше точно преди да получа мизерната си пенсия и нямах никакви пари за лекарства. Журналистката Люба Манолова, приятелче, светла й памет, ме обгрижи тогава, притича се веднага.

Как човек си избира приятелите? По светоусещането. Имам приятели отпреди десетилетия. И сега да им се обадя, все едно не сме се разделяли. Но радостно е, че се появяват и нови. Само преди две седмици открих нова приятелка. И то не в другия край на София, а в съседния вход. Сега с Поли всяка седмица си пием кафето и от общуването ми става по-леко.

- Мечтаете ли?

- Мечтата ми е нашият народ да заживее по-спокойно. Но не друг да ни дари това спокойствие, а ние да си го съградим. С разум. Със здрав разум.

Синът ми е доктор по история. Мечтая младите хора като него, хората на науката и изкуството, въобще хората на културата да се чувстват комфортно и в духовно, и в материално отношение. Не е нормално културата на една страна да изнемогва, а нейните творци да се борят с бита си.

Савка ЧОЛАКОВА