Преди 4 дни в авторитетния немски вестник ФАЦ се появи статия за българския премиер, във връзка с последните му изяви на международното поле. Статията е повече от положителна за нашия премиер. Обикновено такива статии се превеждат накратко от повечето медии у нас. Почти светкавично се появи нейно резюме, подробен преразказ с разсъждения, подписан от Александър Андреев, шеф на българската секция. Повечето опозиционни медии препечатаха версията на Дойче веле, като някои от тях допълнително придадоха негативна конотация на портрета на Борисов, пише informo.bg.
Оказа се, че разсъжденията са в определена посока и се това предизвика реакцията на журналиста. Авторът Михаел Мартенс даде интервю за informo.bg, в което обвини Дойче веле в манипулация и разказа с конкретни примери как са променяни думите и заяви, че те не са иронични, а напълно сериозни и е подходил напълно обективно, по високи журналистически стандарти. Мартенс е наел преводач, който да му направи двустранни преводи на неговия текст и версията на Дойче веле, за да установи всички манипулации. Странна е ролята на Дойче вече, което все пак отразява и популяризира позиции на немската държава. Дали това е мнение на Берлин или лично мнение на хората от бившата българска секция все още не е ясно. „24 часа“ публикуваха оригиналния текст на статията, преведен от кореспондента им в Берлин Капка Тодорова.   

Ето какъв е автентичният текст: 

Създаде го ХСС. Да приемем, че е било картофена нива. Разбира се, можеше да е и стърнище или угар, кой би се интересувал от такива детайли след толкова години?

Във всеки случай през есента на 1944 година са извели на нивата дядо му и са го пребили до смърт. Тези, които са удряли, са били комунисти или поне те са се наричали сами така. Този, когото са убили, е бил монархист или поне те са го наричали така. Бойко Борисов, министър-председателят на България, често е разказвал историята за родителя на своя родител. Всеки, който иска да разбере Борисов, трябва да мисли за тази нива. Всеки, който иска да не го разбира – също. Бойко Борисов е мъж като дърво. С плитки корени обаче, твърдят неговите врагове.

Например Стефан Колев, икономист, израснал в София, но напуснал България преди години, както още стотици хиляди негови сънародници след рухването на комунизма през 1990 г. Той не харесва Борисов: „Този мъж е символ повече от всеки друг на историята на прехода, на грозното лице на тези 26 години.“ Борисов правел само символична политика, която никога не била осъществявана в дела. „Той няма почти никакви ценности, твърди Колев. „Той има огромно его. Затова действа по западно, наслаждавайки се на одобрението и потупването по рамото, които получава във Вашингтон, Берлин или Брюксел. “Много от образованите, успешните и емигриралите българи, които наблюдават страната си само отдалеч, не могат да понасят Борисов.

Много от тях имат високи изисквания към политика, когото евентуално биха харесали. Те искат рицар без грешка и пропуск, който говори пет езика. Такъв, който е израснал в къща, по чиито стени висят портретите на Гейнсбъроу и се свири Шопен. Колев иска един поне донякъде почтен човек, но Борисов за него не е такъв. „Този мъж е от хората, които не дават пет пари за образованието и вместо това разчитат на правото на по-силния и на властта на старите мрежи.“ Много българи мислят като Колев. Но още повече българи не мислят като Колев. Борисов управлява от 2009 година, с кратко прекъсване. Той е единственият български премиер от падането на комунизма преди четвърт век досега, на когото българите позволиха втори мандат. Всички останали управляващи те сваляха от власт с гласа си най-късно след четири години с ругатни и позор. Ако Борисов наистина е такъв, какъвто го описва Колев, това какво говори за България и българите? Вероятно Борисов сам даде най-добрият отговор на това, казвайки на сънародниците си: „Вие сте прости и аз съм прост – затова се разбираме.“

Или премиерът на най-бедната страна-членка на ЕС е съвсем различен от онова, което си представят най-богатите й граждани? Истината не е по средата, а малко в дясно от нея. Защото едно е ясно: няма друг правителствен лидер в Европа, който да има по-пъстро блестяща биография от Бойко Борисов – а него го създаде ХСС. За да обясним това, трябва започнем малко по-отдалеч. Да започнем с формалностите: Бойко Борисов е роден през 1959 г. в предградие на София. Той е будно дете, но за следване в университет и дума не може да става. Години по-късно, когато комунизмът вече е разбит, Борисов вижда досието си в ДС. В него пише, че той е внук на враг на народа, а с червено е подчертано: „Не може да заема водещи позиции“. Борисов става пожарникар като баща си и ако комунизмът не се бе разпаднал, щеше да се пенсионира като пожарникар. Но идва 1990 година. Старите правила вече не важат, старите страхове също. За едни вече нищо не е възможно, за други пък всичко. Към вторите се числи и Борисов. В старите времена той се занимава със силов спорт и карате. Когато през 90-те години в България се възцарява разбойническия капитализъм с кървавите си битки за разпределение, Борисов основава охранителната си фирма „Ипон ООД“.

Контактите от силовия спорт, който е тренирал, му помагат. С комунизма в България се срива и държавната подкрепа за спорта. Борци, щангисти и боксьори, които дотогава са печелели много медали по олимпийските игри, трябва да потърсят нов начин на препитание. „Ипон ООД“ им предлага такова. Фактът, че Борисов става и треньор на националния отбор по карате, улеснява работата му по наемане на кадри. „Ипон ООД“ наема на работа стотици сътрудници, и рекламира дейността си с флотилия от бронирани автомобили, добър оръжеен арсенал и охранители, които всяка седмица се упражняват в стрелба. Фирмата се рекламира като „дискретен партньор“, с който могат „да се преодолеят рисковите фактори – следствие на нормалните функции на професионалния и личния ви живот“. В София се говори и че „Ипон“ е действала в областта на инкасото. Ако попиташ хората, които разказват това обаче, те не могат да докажат онова, което смятат, че знаят. Който е срещал Борисов или дори се е ръкувал с него, може лесно да си представи, че не е за предпочитане да дължиш пари на този човек или на клиентите му.

Доказано е обаче, че фирмата на Борисов е поддържала най-добри контакти с дълбоко корумпираното по онова време вътрешно министерство и е получавала от него рентабилни договори. Така Борисов става бодигард на сваления диктатор Тодор Живков –мъжът, който управлява с желязна ръка във времената от Сталин през Брежнев до Горбачов и превръща страната във верен васал на Москва заедно с ГДР. Борисов му е повече пазител, отколкото охранител, тъй като масовият убиец е изправен пред съда и е под домашен арест през последните години от живота си. Борисов лично кара Живков до Централния затвор, където се провеждат разпитите. Днес той разказва, че е искал да погледне в очите мъжа, чиито хора са убили дядо му. Ако това, което разказва, е вярно, то Живков му е говорил на ти и му е казал: „Жалко, че не те познавах тогава“. „Тогава“ означава времето, в което Живков се разпорежда с живота на българите. Когато Борисов го кара на разпити, той вече е само една обвивка. „Той отново бе станал човек“, казва Борисов. В онова време той научава много за властта и нейната преходност. Следващият важен клиент, когото Борисов охранява, е протагонистът на един от най-странните епизоди в българската история: през 2011 година в България след десетилетно изгнаничество се завръща Симеон Сакскобургготски, бившият български цар Симеон II от династията Сакскобург и Гота.

Той основава партия, която в рамките на седмици се превръща в най-любимата в страната. С пъстрото многосъставно „Национално движение Симеон II“ царят печели следващите парламентарни избори и става премиер. Борисов е бодигард на царя в предизборната кампания и му привлича вниманието. След изборната победа той го назначава за главен секретар на вътрешното министерство. С това Борисов става де факто заместник-вътрешен министър. По това време той се превръща и в национална звезда. Борисов, който е гениален в инсценирането си, разбира законите на модерния медиен свят така, както никой друг политик преди него не е успявал. Той кара служебната си кола сам и се държи като най-висшестоящия „борец срещу мафията“ в страната. При всяко ново поръчково убийство Борисов се появява незабавно на местопрестъплението и говори, винаги сякаш случайно съпровождан от десетки тв камери, за борбата срещу организираната престъпност, която едва сега започва да се води. При това той умее да гледа така страшно в камерата, както само Юл Бринър от „Великолепната седморка“ умее – неговият любим филм.

огава почти не се забелязваше, че думите на Борисов не отговарят съвсем на успехите му в борбата с организираната престъпност и серията от така и не разкрити поръчкови убийства достига връхната си точка точно по времето, в което той отговаря за разкриването им. Някъде през 2001 година Борисов прави впечатление и на Волфганг Глескер. Глескер, който днес живее като пенсионер във Флорида, дълги години е шеф на софийското бюро на фондация „Ханс Зайдел“. Това е фондация, за която евфемистично се казва, че е близка до баварския Християнсоциален съюз (ХСС). Може да се каже и че фондация „Ханс Зайдел“ е чужбинската ръка на ХСС. Както и другите политически фондации на германски партии, „Ханс Зайдел“ също постоянно търси партньори зад граница, с които ХСС да може да работи. Глескер вижда по-рано от другите, че Борисов е новият силен мъж на България и съобщава за това в Мюнхен: „Този трябва да го вземем!“ И това става. Когато Борисов получава поста си в МВР, го канят в Мюнхен. Програмата е умно подбрана: баварско гостоприемство, тренировка във фитнеса на спецчастите на полицията, посещение на кучешки патрули (Борисов обича овчарките), пробно каране на БМВ с 200 км в час по магистралата (коли обича също). Борисов е възхитен.

Разговорите с тогавашния баварски вътрешен министър Гюнтер Бекщайн протичат добре, разговорите в баварската криминална служба също. Там разказват на Борисов как Бавария се бори с търговията с опиати и фалшификаторите на пари. Един от участниците в разговорите си спомня: „Борисов каза: Имаме нужда от това.“ Действително в последвалото време България бележи успехи в борбата с организираната престъпност. Свикан от Борисов отряд за борба с фалшификаторите разбива една банда за фалшиви банкноти, чийто централен офис се помещава на третия етаж на пловдивската полиция. Борисов става все по-популярен сред българите. Вътрешният министър отдавна е в сянката му, но той иска повече. При кметските избори на София през 2005 се явява като независим кандидат и като на игра разбива кандидатите на партиите на статуквото – почти 70% от единствения български милионен град гласуват за него. Фондация „Ханс Зайдел“ му препоръчва да използва популярността си и да основе партия, без да я нарича така. Това и прави Борисов. Пътува из цялата страна, говори с хората, печели последователи. Така се ражда Граждани за европейско развитие на България – ГЕРБ. Фондацията подпомага локалните събрания на движението, като и по-късно превръщането му в редовна партия.

Програмата, уставът и регламентът на ГЕРБ са преписани с цели абзаци от ХСС. Преведени са от Антоанета Николаева Байчева, мениджър на проекти и по-късно зам-шеф на софийското бюро на фондацията. На изборите през 2009 г. – първите след влизането на България в ЕС през 2007, ГЕРБ става най-силната партия, а Борисов – премиер. Байчева днес е генерален консул в Мюнхен. Връзките между ГЕРБ и ХСС все още са тесни, но по въпросите на бежанската криза Борисов не следва своите откриватели в Мюнхен, а канцлерката. Най-малкото публично той хвали Меркел. Но затова той има причина – България е в подобна на Гърция ситуация. Борисов знае: ако в Европа се наложи курсът на унгарския премиер Виктор Орбан, който залага на затваряне на граници и построяване на стени, България като фронтова държава с директна граница с Турция няма шанс. Затова и той не желае по никакъв начин конфронтация с Анкара. Миналата седмица Борисов бе на разговори в Истанбул и се срещна с турския президент Ердоган, като първи и единствен европейски лидер след опита за пуч на 15 юли. След разговорите Борисов заяви, че се надява да победи реализмът, а не популизмът. И обясни, че залага на дипломацията. „Защото, ако този конфликт не се разреши с дипломация, войната е неизбежна.“