Той е Жан. Нощта на Еньовден е. Опиянение отвсякъде. Кристин пърха наоколо. Ще се остави обаче да го съблазни госпожица Юлия. Ще получи най-оглушителните аплодисменти и ще повярва, че звездният миг е дошъл. Емил Марков предизвиква фурор като безскрупулния герой на Стриндберг. И досега говори само за постановката на Галин Стоев. Усеща как целият устрем, който го е водил до момента, добива плът и кръв и как нещата се подреждат. След като гледа спектакъла, големият театровед Любомир Тенев казва на съпругата си, че вече може спокойно да си отиде от този свят. Йосиф Сърчаджиев също не пести ласкавите си думи за постановката. Годината е 1993.

Както често се случва в живота, прозата измества поезията, всеки Моцарт има своя Салиери и екипът е уволнен от Младежкия театър, съответно „Госпожица Юлия“ – свален от афиша. Актьорът, познат напоследък от малкия екран като доцент Захариев, гинекологът от „Откраднат живот“ по Нова, признава, че това представление му се е забило завинаги в сърцето. „Бяха бедни години, не знаехме как ще оцелеем, как ще посрещнем утрешния ден. Постоянно говореха за закриване на театри. Разбирах ги колегите - дойдохме ние, наперени млади хора от провинцията и по някакъв начин ги застрашаваме. Тази случка тогава много ме събори, защото исках да се занимавам само с театър“, признава екранният съпруг на Йоана Буковска, която по стечение на обстоятелствата в момента играе „Госпожица Юлия”. В живота Емил е щастливо женен за колежката си от тогавашния „ВИТИЗ” Албена Павлова, с която се радват на две деца – Здравко и Мина.

Първи сценичен опит: Дамян Дамянов

Когато хлапетата в детската градина казвали, както било модно по онова време, че искат да станат космонавти, полицаи или пожарникари, дребосъкът Емил бил категоричен: ще става актьор. С което изненадал майка си и баща си – нямали такива представители сред роднините. Още помни първото си качване на сцена – във физкултурния салон на училище „Васил Априлов“ в Бургас. Тогава, второкласник, изрецитирал стиховете на Дамян Дамянов: „Българийо, от обич плача на майчините ти гърди...“. Учителките веднага надушили бъдещия талант и оттам насетне постоянно го ангажирали в културните мероприятия.

Вече гимназист в английската гимназия, Емил не пропускал нито едно заглавие от афиша на Бургаския театър. Готвел се да атакува театралната академия в София. Чувал какви ли не неща за ВИТИЗ – че кандидатствали по 5000 за два класа по 15 човека, как само с връзки се влизало, и то само деца на неслучайни хора. Но това не го уплашило. Първия път го скъсали. Отива в казарма и след това е приет. Първия ден, когато влиза в Академията, вижда едно малко, синеоко момиче. Тя го посреща с думите: „Ти си Емил от Бургас, нали? Аз съм Албена от Русе. Чакахме те“. Двамата са от класа на професорите Сашо Стоянов и Цветана Стоянова. И така започва студентската одисея. С въпросната чаровница първата година имат прекрасно приятелство. В края на втори курс се превръща в любов, която и до ден-днешен е жива.

Всъщност Емил бил много добър и в математиката и ей така, за спорта, решил да се пробва в днешния УНСС, тогава „Карл Маркс“, и изкарал 5,90. Освен във ВИТИЗ, е приет на първо място „Икономика на промишлеността”. Навремето много престижна специалност, както се казвало тогава – за началници. Баща му идва да види с очите си резултата и щастлив го пита какво ще избере. Емил почти му се скарал - нямало място за колебание. „Някога когато излизаха резултатите от изпитите във ВИТИЗ, се събираха толкова хора, че движението по „Раковски“ спираше. Актьорското съсловие беше много ухажвано. Тодор Живков идваше на диппломните спектакли. Наистина си беше подвиг да те приемат“, спомня си Марков.

 

След като завършили той, Албена и двама техни колеги отишли в Сливенския театър. „Трупата там беше много силна. През този театър бяха минали поколения талантливи актьори като Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Валентин Танев и много други. Художествени ръководители бяха Иван Добчев и Маргарита Младенова, а директор - Стефан Янков. Бяха поканили в Сливенския театър много добри колеги на възраст около 30 и за нас това беше голяма конкуренция – ние новобранци от ВИТИЗ. Грети хареса много Албена, тя игра в едно много хубаво нейно представление. После с Албена си партнирахме в „Добрият човек от Сечуан“ на Брехт, постановка на Добчев. Постановката много нашумя, Няколко пъти идвахме да я играем в София. Получихме предложение да станем част от „Сфумато“, но в този момент ни поканиха и от Младежкия и ние избрахме да отидем там. Така се стекоха нещата, че по-късно имахме предложение и от Народния и от други места. В крайна сметка Албена избра Сатирата, а аз се върнах в Сливен. И тогава Галин Стоев постави „Госпожица Юлия“ с моя милост, Радост Костова и Мариана Крумова. Играехме го из цялата страна – награди, аскеери,... взеха ме втори път в Младежкия. Но след 3-4 месеца ни изгониха с Радост и Галин. „Никога повече не съм се връщал на щат“, разказва Марков. По-късно той става част от „Каналето“, играят скечове с Тончо, Камен, Мартина и Виктор Калев. Като на шега започва да пише сам комични ситуации. И така неусетно се превръща в главен сценарист заедно с колегата си Иво Кръстев. След това се среща с Християн Ночев, който му казва, че се търсят опитни сценаристи в предаването на Иван Гарелов „Вот на доверие“. Там се запознава с Евтим Милошев и Иван Спасов – хората, които заедно с Любо Нейков създават „Дрийм тийм“. Емил става част от екипа. Пише историите на „Комиците“ и вече 11 сезона на „Столичани в повече“ - където играе съпругата му и дъщеря им Мина.

Търси се – около 50-те и неустоим

Екипът на „Дрийм тийм“ и Нова телевизия търсели актьор, който да влезе в кожата на доцент Захариев, а през цялото време той бил пред очите им. Трябвал им около 50-годишен мъж, прилично изглеждащ, за да може се влюби в него 26-годишна девойка. Героят му влиза в доста сложни ситуации – ще остави съпругата си и ще се хвърли през главата към новата любов и второ дете. Емил Марков признава, че в истинския живот такава властна и контролираща жена като екранната си любима Виолета не би изтърпял. „Тези двамата в миналото много са се обичали. Има и бизнесинтереси, които ги държат заедно. Но има и много липси, и компромиси. Моят живот така се е стекъл, че съм се оженил за голямата си любов. Но имам впечатление, че много хора живеят като тези двамата Захариеви - уж заедно, но всъщност отдавна разделени. По принцип всеки човек има право на втори шанс. Но някои чакат той да им падне отгоре, а всъщност възможността за втори шанс е в теб,

в твоята глава. Ако правим паралел с историята във филма – често се случва, когато стигнат „на попрището жизнено в средата”, хората да започнат да се чувстват неудовлетворени от това, което представлява животът им. И започват да търсят възможности за промяна. Понякога по безумни начини.

Татко на 53

„В случая на моя герой доцент Захариев е донякъде безотговорно да иска дете на тези години. Друг е въпросът ако един мъж не е имал деца до 50-ата си година и по стечение на обстоятелствата се появи тази ситуация. Макар да осъзнава трудностите, това дете му осмисля живота. Докато моят Захариев има свястна дъщеря, която се реализирала, тоест той се е осъществил като баща. Но понеже в любовта и човешките взаимоотношения няма дефиниции, и понеже семейството му е в тотална криза, се случва това. Тази млада жена и това дете му дават полет“, казва Марков и признава, че не знае какво ще се случи с героите в следващия сезон.

В живота ролята на татко му е най-любима – тя е над всичко. На първо място това е отговорност. „В бедните години на големите инфлации, когато синът ми беше малък, се чувствах чак виновен, че не мога да му осигуря необходимото. Иначе с жена ми имаме много хубав диалог и контакт с нашите деца. Минахме през нормалните караници, буйни тийнейджърства, драми, гаджета, даване на акъли, анализи на ситуации... но Слава богу и двамата са ни умници. В крайна сметка свестни деца излязоха. Здравко е трети курс психология в Софийския университет и работи в един сайт, живее вече сам. Мина ще бъде последна година в Испанската гимназия и сега мислим оттам накъде. Казва, че не иска да става актриса“, разказва Марков.

Да свири на китара му е сред удоволствията на живота и е като лакмус – когато хване китара, значи е в тонус и се чувства щастлив. Затова навремето баща му питал внуците си, когато му гостували в Бургас: “Баща ви как е, свири ли напоследък?“ и така разбирал какво е в момента душевното състояние на Емил.

Източник: Монитор