Има една особена носталгия, която не произтича от идеализиране на миналото, а от някакво тихо, почти невидимо смущение пред настоящето. По-възрастните от нас пазят спомен за онези времена, когато храната не носеше върху себе си етикети с описания на съставки и предупреждения. Тя просто беше. Сиренето беше сирене, кашкавалът беше кашкавал, а киселото мляко се продаваше в стъклен буркан и не се нуждаеше от обяснителен режим, за да бъде разбрано като истинско, пише "Флагман".
Съвременният ум лесно ще каже: „Етикети не са поставяли нарочно, защото и тогава е имало какво да се крие.“ Може би. Но дали тази подозрителност не е рожба по-скоро на собственото ни недоверие към сегашната храна, отколкото на действително познание за старата?
Често забравяме, че простотата на миналото не се дължеше на лъжа, а на липсата на нужда от излишни уточнения. Когато всичко е ясно, никой не слага надпис. Поставят го, когато яснотата изчезне.
И така стигаме до абсурда на днешното време: продуктите, които се наричат „имитиращи“, красноречиво се легитимират на етикетите си като нещо, което не са. Това е странна метафизика на храната – тя се появява в света с етикет, който трябва да доказва собствената ѝ идентичност. Миналото не познаваше този екзистенциален проблем.
Днешните деца не могат да разберат доверието към онова кисело мляко в буркан без етикет. То беше живо – нетрайно, капризно, истинско.
Днес отвореното кисело мляко стои седмици, сякаш заспало в някакъв синтетичен покой. Външният му вид си остава неизменно чист и бял, а в нас нещо неволно се смрачава. Защото природното не притежава способността да не се променя.
И все пак – каквото било, било. Промените на времето не питат за нашия сантимент. И ако днес предпочитаме храната да бъде с етикет, то не е защото сме станали по-умни, а защото сме станали по-предпазливи. Етикетът е последната ни възможност за избор в свят, който непрестанно се стреми да го отнеме.
Но изборът остава. Можем да четем съставките и да избягваме плевелите сред храните. Можем и да направим крачка назад – към земята, към нашите собствени градини, към нашите български продукти, които не се нуждаят от изкуствена вечност, за да бъдат полезни.
Защото истинската храна не е дълготрайна.
Трайно е само доверието, което имаме към нея.
