В края на 80-те и началото на 90-те години на 19 век лозята във Великотърновски окръг заемали 78 908 дюлюма, (стара мярка, равна на 919,3 кв. м, или почти декар) и отстъпвали по площ само на житото (314 277 дюлюма) и царевицата (176 547 дюлюма), пише "Борба".
В окръга през 1890 г. били произведени 961 490 ведра вино (едно ведро съдържа 12 оки – 1 ока е приблизително 1,28 л), което значително надвишавало общия добив от всички индустриални култури. Самоводене, Балван, Михалци, Плаково, Шереметя, Бяла черква и Лесичери по това време били водещи лозарски центрове. Най-качественото вино обаче се произвеждало в Лясковец и Горна Оряховица, където се предвиждало откриване на образцова винарна в сградите, предназначени за винарско училище. Виното се харчело най-евтино във Великотърновска и Кесаревска околии.
В периода 1907-1908 г. гроздовата реколта в Търновска околия, особено от американските лози, била отлична. От декар лозе се получили около 700-800 кг грозде, или 400-500 л вино. Цената на един килограм грозде се движела между 40-50 ст., на ведро вино 6-7 лв., а на ведро шира 6-8 лв. Преобладаващите сортове били „Гъмза“, „Мискет“, „Кокорко“, по-рядко „Мавруд“. По това време окръжният управител предложил създаването на лозарски синдикат, който да контролира качеството на вината и да защитава интересите на честните винопроизводители.
Десетилетие по-късно Великотърновски окръг вече се нарежда на едно от първите места по лозарство в България.
Засилил се и интересът към производството на бели вина, които се търсели на пазара, “защото са по-пивки, по-меки и мъчно се поддават на фалшификации”. Цената на натуралните вина била 10-11 лв. за литър, петиотите се харчели за 7-8 лв., а нискокачествените вина вървели по 5 лева.
Данни от 1929 г. показват, че най-добри условия за отглеждане на десертно грозде имало в Лясковец и Горна Оряховица. Там гроздето узрявало с 10-15 дни по-рано от всички лозови насаждения в цяла Северна България. Наблюдавало се голямо търсене на подложки и калеми от афуз-али и димят. Средната производствена цена на една облагородена лоза била между 1,50 – 2,00 лв.
В помощ на лозарите от окръга от Освобождението до 20-те години на ХХ в. функционирали Държавни лозови разсадници в Свищов и Горна Оряховица и Окръжен в Павликени. В Сухиндол, Бяла черква, Горна Оряховица, Лесичери, Недан и редица други селища съществували около 30 частни разсадници (маточници), които също подпомагали развитието на лозарството във Великотърновски окръг. Не липсвали и училищни и църковни разсадници. В Свищов, Сухиндол и други селища се изградили проспериращи лозаро-винарски кооперации, благодарение на които великотърновци и гостите на града имали възможността да консумират качествено и сравнително евтино вино.
Много легенди, документи и открити при археологически разкопки в околностите на Лясковец находки доказват, че винарството е сред най-старите занаяти в този благодатен регион.
През далечната 1863 г. находчиви жители основали градинаро-лозарското дружество „Пчела“, прераснало през 1921 г. в кооперация. Тя била одържавена през 1948 г. и станала част от системата на държавния спиртен монопол, а по-късно влязла в структурата на ДСО „Винпром“.
През 50-те г. на миналия изследванията и технологичното проучване на промишлените сортове грозде в нашата страна, на почвените и климатичните условия, на динамиката на захарите и киселините установило, че
районът на Лясковец е подходящ за производство на шампански виноматериали.
През 1955 година в града започнало първото в България производството на българско шампанско по класически метод, като същата година били произведени и първите 18 000 бутилки. Приемник на винопроизводителния център е „Винарна Лясковец“ АД.
Там по класическа технология се произвеждат вина от деклариран географски район „Каберне Совиньон от Лясковец“ и „Мерло от Лясковец“, вина с контролирано наименование за произход „Алиготе от Лясковец“, висококачествени трапезни и десертни вина, естествено пенливите „Фаворит“, „Северна корона“ и „Искра“, класическо шампанско „Лясковец 2000“. Газираните вина „Албена“, „Лясковец“, „Лясковски букет“, „Русалка“, „Любовна магия“ и др., както и различните видове високоалкохолни напитки, се ценят високо от многобройните клиенти в страната и чужбина.
Многогодишните традиции в производството на вина, съчетани с науката и класиката, носят на „Винарна Лясковец“ АД слава и стотици отличия от национални и международни конкурси. В листата на рекордите се нарежда лясковският “Димят”, реколта 1952 година. От него във “Винпром Лясковец” и в “Димакс” има не повече от 200 бутилки. До преди няколко години бутилка от тази колекция се продавала за по 100 долара, но вече не се предлага на пазара.
Винарска изба „Ловико Сухиндол“ – Lovico Suhindol, е пряк наследник на най-стария кооператив за отглеждане на лозя и производство на вино на Балканите,
който бил основан през 1909 година под името „Гъмза”. И досега най-старото бутилирано вино в областта се пази в Сухиндол. Гордостта на винарната е “Гъмза” от 1909 г. Запазени са няколко бутилки, които имат изключително колекционерска стойност и не се продават на пазара.
От самото си създаване винарната се превърнала в една от основните сили на българската винарска промишленост. Още през 1914 г. от нашия край бил осъществен първият износ на вина за Европа. През годините винарната се специализирала в производството на вино както от емблематичния местен сорт „Гъмза“ и от някои типични за България сортове грозде, сред които „Мавруд“, така и от сортовете „Каберне Совиньон“, „Мерло“, „Шардоне“, „Мавруд“, „Сира“, „Каберне Фран“, „Мускат“, „Совиньон Блан“ и други.
В своята дълга история винарната спечелила стотици престижни отличия и награди от световни изложения. 1995 г. е рекордна, през която били произведени 18 733 000 бутилки вино, 896 000 ракия, 2 924 000 бренди.
Били изнесени 5 712 000 бутилки за Англия, 6 396 000 за Русия, 1 758 000 за Холандия, 1 188 000 за Норвегия и още милиони бутилки за Канада, Дания, Германия, Швеция, Финландия, Украйна, Естония, Беларус, САЩ, Тайланд, Киргизстан, Гърция, Швейцария, Франция, Казахстан и Африка. Към днешна дата „Ловико Сухиндол“ е изнесла стотици милиони литри вино в 43 държави на 5 континента. Продукцията й е търсена и от колекционери. „Ловико Сухиндол“ отглежда около 3000 декара собствени лозя, договаря закупуване на грозде от множество традиционни местни лозари и така подпомага икономиката на региона.
Дългогодишна история има и винопроизводството в Свищов.
През 1948 г. било създадено ДЗС „Совата“, което се занимавало с лозарство, а винопроизводството било изнесено в ДСП „Винпром Свищов“. В периода между 1952 г. и 1960 г. в района на Свищов били създадени над 2500 дка лозови насаждения. Най-голямата част от тях били от сорта „Гъмза“. Година по-късно произведеното в региона грозде било над 1800 тона. В периода 1962-1964 г. в източната промишлена зона изградили нова изба с капацитет от 9000 тона. Още през 60-те години на XX век „Винпром Свищов“ изнасял продукция в Швейцария, Австрия, ГДР и Югославия.
Средно на ден заводът изнасял по 40 до 50 тона вино. А на година преработвал около 13 млн. килограма грозде. “Златна резерва Каберне Совиньон” от 1983 година е най-старото свищовско вино, което се пази до наши дни. От него са останали стотина бутилки. Те са запечатани с червен восък, а за етикет служи специална картичка. През 1997 г. „Винпром Свищов“ е приватизиран от акционерно дружество „Винарна Свищов“. „Винарна Свищов“ е модерно винарско предприятие, което има пълното технологично оборудване за преработка, стабилизиране и бутилиране на вина. Гроздето, което се използва в производството на вино, е от собствени лозови масиви с площ от над 4000 дка.
Наред с успехите, в миналото, както и сега, имало и недобри години за лозовите насаждения, за производството на вино и за неговия износ.
През 1897 – 1898 г. от 100 376 дка лозя в окръга 3000 били засегнати от филоксера. Тогава търновският районен инспектор по лозарство организирал първите осем практически курса във Велико Търново, Лясковец, Бяла черква, Драганово, Стражица, Златарица и Сухиндол. В тях участвали 500 лозари, които се запознали с мерките за борба срещу маната. В окръга се появили първите 72 пръскачки, с които били третирани само 2500 дка лозя. Окръжният съвет отпуснал сума за закупуване на тези “нужни машини”. Министерството на търговията и земеделието определило три награди за окръга за “постигнати успешни резултати в областта на лозарството и борбата срещу маната.”
През 1906-1907 г. виното достигнало рекордна цена 5-8 лв. ведрото. За първи път в следосвобожденския период в окръга се доставили вина от Южна България.
Добивите на грозде през 1909-1910 г. били ниски, а освен това се наблюдавал и бум на вино менте. По този повод търновският управител пише: “За винарство в истинския смисъл на думата и не може да се приказва. Там, гдето фалшивите вина намират добър прием, благодарение тъпите вкусове на потребителите, не може и дума да става за някакви фини и чисти вина… Понеже разредяването на виното с вода съставлява основата на фалшифицирането, нужно е да се забрани със закон приготовлението на втори вина (петиоти) и въобще продажбата на размесени с вода вина… За тая цел трябва да се уреди една окръжна лаборатория и да се нареди една винарска полиция, която да бъде подготвена във вземане на проби за анализиране.”
През 1927 г. в цяла България, както и във Великотърновски регион, се наблюдавало необикновено плодородие.
Според статистическите данни в страната били произведени 300 млн. литра вино. Опитите за износ обаче пропаднали, тъй като “ние нямаме типови вина, експортни, както ги наричат. Те се приготовляват по специален начин, който начин нашият производител нито може, нито знае да употреби.”
Италианските и френските вина заливали европейския пазар. Местната преса предложила твърде интересно и оригинално разрешение на кризисната ситуация. Тя призовала жителите на Велико Търново и околните селища да увеличат консумацията на вино, “за да не вкисне стоката.”
ЛЮБОПИТНО
* С особен успех и гордост за жителите преминала организираната през 1933 г. във Велико Търново голяма лозаро-овощарска изложба, която след пет години била последвана от нов бум. През 1938 г. реколтата от грозде била толкова богата, че вкусният плод бил по джоба и на най-бедния гражданин.
Търновци разказват, че това била и “най-пияната” година в новата ни история.
* Все още има българи, които си спомнят банкнотата от 100 лева, която била в обращение от 12 май 1952 до 31 март 1962 година. На гърба й в средата е изобразена гроздоберачката Софка Кочева от Лясковец, снимана през септември 1936 г. от столичния журналист Димитър Кацев с цел да документира плодородието на нашия край и така да рекламира България по света. След години фотографията грабнала очите и сърцата на комисията, определена да се занимава с оформянето на новите банкноти. При силната конкуренция от множество представени снимки на гроздобер, розобер и тютюнобер в различни български краища всички единодушно избрали фотографията на нашата землячка.
* Носталгични чувства у мнозина предизвиква и малката резедава двулевка, с която пазарувахме до 31 декември 1996 година. Банкнотата е емитирана през 1962 и 1974 година. На гърба й вдясно се кипри млада и красива гроздоберачка – Кина Георгиева от павликенското село Батак. През 1960 година тя учела в сухиндолската гимназия. В един октомврийски ден през същата година в прочутото с качествените си лозя и вино селище пристигнал известният художник-фотограф Любомир Чаракчиев. Той направил снимки на красиви девойки, сред които била и Кина Георгиева. Нейната фотография не само била отличена с първа награда на фотоизложба в тогавашната Германска демократична република (ГДР), но и ликът й бил избран да украсява една от най-продължително използваните български банкноти. А жителите на Сухиндол и досега с любов наричат жената Кина Двулевката.
РЕЦЕПТИ С ИСТОРИЯ ОТ СТАРИТЕ ГОТВАРСКИ ТЕФТЕРИ
Един от специалитетите на старостоличани бил балсуджукът, с чието производство наш съгражданин се замогнал и си построил къща на три ката.
По спомени на стари търновци най-вкусният гроздов десерт се предлагал в сладкарница “Трапезица”, собственост на Стефан Хаджисавов. До 1913 г . тя се намирала срещу старата община, на ъгъла над днешната библиотека “П. Р. Славейков”. След края на войната известният сладкар се преселил в София. Там отворил дюкян за продажба на сладка, сиропи, различни видове локум и най-вече балсуджук. Търсенето му било толкова голямо, че Стефан Хаджисавов едва смогвал с производството и доставката на търновския специалитет.
За приготвянето на балсуджук в домашни условия нашите предшественици използвали 1 л шира, захар и брашно – по 150 г, орехови ядки около 200 г, по желание канела или карамфил. Запичали леко ореховите ядки (цели или разполовени). Нанизвали ги на здрав конец с дължина 25 – 30 см. Ширата с разтворените в нея захар и брашно поставяли на умерен огън и бъркали непрекъснато с дървена лъжица до получаването на гъста каша. Към края на варенето по желание за аромат прибавяли канела, или карамфил. В тази гроздова каша потапяли нанизите с ядки, така че равномерно да се покрият. Отцеждали ги над съда и ги оставяли „да стегнат“. По описания начин правели поне две напластявания. Получения по този начин десерт съхранявали на хладно, увит в кърпа.
Търновци били майстори и в приготвянето на стафиди. В края на XIX в. „ненадминатите по сладост и аромат“ вкусотии очаровали префекта на Вайскирхен.
Предпочитани били белите десертни сортове грозде. Използвали добре узрели и здрави гроздове, които внимателно оронвали, или накъсвали на чепки. Преди сушенето ги накисвали за около 3-4 секунди във вряща вода (предварително я алкализирали с калиев карбонат, по-често с пресята дървесна пепел). Разстилали ги върху платнище, или ги подреждали в покрити с чиста хартия щайги и ги сушели на слънце. През 2-3 дни ги обръщали, за да се изсушат по-бързо и равномерно. Периодът на сушене зависел от времето и от състоянието на гроздето, но по спомени на стари търновци процедурата траела около 2 – 3 седмици. Било престижно на Бъди вечер на трапезата да се поставят и стафиди, които били част и от приготвения ошав.
Прочуто с качествените си стафиди било семейството на търновския кмет Панайот Славков (1846 – 1925 г. ). Разказват, че с това вкусно лакомство през 1891 г. той очаровал префекта на Вайскирхен по време на посещението му в старата столица. Високопоставеният гост изявил желание да се запознае със старините, както и „да види образа на нашия домашен бит”. За целта училищният инспектор Тодор Янков го завел в дома на Панайот Славков, без да уведоми предварително домакина. Гостът останал възхитен от „пълната с европейски комфорт къща на Славкова”, от „достойнството и гостолюбието“ на домакините, както и от изисканите блюда и от „ненадминатите по сладост и аромат стафиди“ .
