Опитай късмета си с БЛИЦ ГЕЙМ!

Николай Илиев е една от легендите на “Левски”. Той е единственият юноша на тима, ставал футболист №1 на България (1987 година). И първият българин, заиграл в едно от най-силните първенства на планетата – италианското. Роденият на 31 март 1964 година ветеран даде интервю пред агенция БЛИЦ преди вечното дерби “Левски” – ЦСКА в неделя.

 

- Спор няма – това е ЦСКА. “Червените” имат 13 точки преднина, на първо място са. Излязоха от кризата, докато “Левски” все още е в нея.

 

- Уф, наистина желая да спечелим, но това ще се случи при няколко условия. Ако футболистите си повярват, ако излязат на терена заради прекрасната ни публика, ако наистина разберат, че с този мач ще измият поне част от срама, който оставиха през настоящия сезон. Победят ли, феновете, убеден съм, ще им простят. Да, тази година “Левски” ще бъде отново без купа, но в крайна сметка една победа над ЦСКА би поуспокоила малко нещата. Аз обаче съм притеснен, защото в моя роден отбор в момента няма “сини” сърца. Няма ги спортната злоба, желанието да победиш на всяка цена и най-вече – любовта, огромната любов към “Левски”. Вижте, колкото и добър футболист да си, колкото и талантлив да си, няма ли я жаждата за успех, трудно ще се постигне положителен резултат. Как да спечелим, след като в отбора липсват юноши на “Левски”. Това е огромна грешка, непростима грешка. Нашият клуб с това се е славел през годините – винаги е залагал на собствени кадри. Така беше по мое време, така е било и преди това, така беше и след това. Но не и в момента.

 

- В ръководството, естествено, къде другаде?!

 

-Ами защо е необходимо да бъда конкретен, след като визирам цялото ръководство. Извинявайте, но в момента в представителния тим на “Левски” няма не само юноши на клуба, но липсват и наши кадри - както в управата, така и в спортно-техническия щаб. В момента “Левски” е със скъсана пъпна връв. Върнете се назад в историята и погледнете кога сме побеждавали и кога сме печелили купи и титли. Само когато в състава е имало много юноши, а начело на отбора (било треньор, било спортен директор) са били хора със “сини” сърца.

-Не, защото ще пътувам в чужбина. Но, разбира се, ще стискам палци за “Левски”. Въпреки всичко се надявам да победим. Не знам точно как ще завърши дербито, но знам, че на терена ще излязат един слаб ЦСКА срещу един по-слаб “Левски”.

 

-Да, беше през есента на 1992 година (б.р. – 17 октомври). Загубихме с 1:3. Двубоят беше доста равностоен, но щастието се усмихна на ЦСКА. Не казвам, че са ни победили незаслужено, но просто имаха повече шанс.

 

-О, това са седемте поредни победи, които постигнахме в периода 1983 – 1985 година. Тогава и ние, и ЦСКА бяхме на много високо ниво. Получаваха се големи мачове. Стадионът беше пълен, имаше заряд, напрежение. Да, ние печелихме по-често, но въпреки това мачът наистина беше дерби. Помня отлично решаващия двубой за титлата през юни 1984 година, когато главен съдия беше германецът Дитер Паули. Победихме с 3:1. Знаете ли, тогава вярвахме, че ще повалим ЦСКА. Силно вярвахме. Помня, че Гибона преди всяко дерби си свирукаше и викаше на Шпайдела: “Ама, тренер, аз не мисля за тоя мач. Какво да го мисля – излизаме и ги газим! Мисля за другите, защото срещу Сливен и Черно море ще ни е по-трудно!”. Ето ви идеален пример за самочувствие (което бе покрито не на 100, а на 1000 процента), за хъс и за желание за победа. Това го няма днес!

 

- Да, да. Така нареченият “черен финал за Купата”. След него разформироваха и двата отбора, но ние бяхме по-ощетени. Ние разполагахме с по-млад, с по-перспективен състав. ЦСКА също бяха добри, но повечето от техния отбор вече бяха пред напускане. Бяха на години. Жалко, много жалко, че Партията съсипа “Левски”. Всички последствия след мача бяха върха на социалистическата глупост! А проблемът в този финал тръгна от играта с ръка на Георги Славков, след което той откри резултата.

 

-Помня, разбира се, та тя стана пред очите ми! Аз бях най-близо до Жоро Славков. Тъкмо да избия топката с крак, когато той си я чукна с ръка и изскочи срещу Боби Михайлов. После взе да показва средни пръсти на нашата публика. Съдията Ахмед Яшаров (Аспарух Ясенов) изпусна двубоя. Но той не беше виновен. Тогава разбрахме, че не е искал да свири мача. Никой не е искал. Реферите ги се страхуваха да ръководят въпросния финал. Яшаров даже е заминал на море, но оттам са го върнали в София. Излишно е да ви припомням какво се случи през второто полувреме край тъчлинията. Скандали, червени картони. Няма обаче по-голяма измислица от тази, че после, след края на мача, е имало бой в тунела. И че сме счупили Купата. В историята е имало далеч по-страховити дербита – особено през 60-те години, когато напрежението и страстите са вземали връх. Но през 1985 година трябваше “Левски” да бъде затрит. Е, “Левски” в крайна сметка оцеля. Има го и днес. Ще го има винаги.  Аз обаче се моля един ден “Левски” да стане отново онзи тим, който всички левскари обичат!