България, София, няколко часа по-рано...Каква ирония на съдбата, хората пак се събраха, но не за да протестират, а за да викат мощно ”Данчо, Данчо”. България изпрати на крака един от най-големите си спортисти. Гимнастикът, чудото, железният мъж - Йордан Йовчев. Над 12 хиляди души забравиха за два часа за скъпия ток, натрупаните дебели сметки за парно и за скапаните политици, които ги изкараха на улицата. Колко нужен беше нашият Данчо в този момент. Уви, няма много като него. А каква нужда имаме от такива хора. Ако поне малка част от добре напудрените политици бяха свършили наполовина от това, което той направи през последните 20 години, нямаше да я докараме дотук. Той беше с извадено рамо, разкъсани мускули, сътресения, травми в колената, китките и къде ли още не по цялото тяло, но висеше на халките. Той беше и без пари, гладуваше, но и това не го отказа. Падаше по стотици пъти всеки ден, за да се подготви за поредното си състезание. За да не изложи своята БЪЛГАРИЯ. И никога не се оплака: “Трябва да се борим, животът продължава. Гордея се, че дори и без условия показах, че България по нищо не отстъпва на света.” Той се гордее, че е българин, истински се гордее. И аз се почувствах горд българин през тези два часа, по време на бенефиса на големия Данчо.
Преживях го, както и останалите над 12 хиляди души. Няма как да останеш със скрити емоции в такъв момент. Ръцете се потят от вълнение, сърцето тупти по-силно. Сълзите напират в очите, сълзи от радост и гордост, че светът признава един българин. Големият Йордан Йовчев. Няма как да не се разтрепериш, когато легенди в гимнастиката поставят Данчо на върха. И то не, защото това беше неговият ден, а защото той заслужава да бъде там, най-горе. “Аз съм 3 години по-млад от него, а спрях преди 8 години, а той още е на терена. Герой такъв!, казва големият Алексей Немов, а вълнението стига връхната си точка. Как да останеш с потиснати емоции при спомена за позорното отнемане на златния медал на българина в Атина през 2004 година? Невъзможно. Как да останеш безразличен, когато прожекторът осветява пътя на гимнастика до качването му на халките? Невъзможно. Как да скриеш сълзите си при спомена за подвига, който прави Данчо на Световното в Анахайм през 2003 година – пада лошо на успоредката и къса мускули. На следващия ден излиза и става двоен световен шампион. Залата избухва и става на крака. Точно в този момент си мислиш: “Ако всеки българин беше толкова силен, ако всеки не се оплакваше, а бъхтеше като Данчо, ако всеки се бореше.” Вълнение, вълнение, вълнение... Десетки хиляди ръце не спряха да подкрепят истинския българин, десетки хиляди лица бяха усмихнати, виждаше се емоция в очите им. Емоция, която Данчо ни даде. Емоция, която ще остане завинаги в спомените ми, защото бях горд, че съм българин. Благодарим ти, Данчо, винаги ще останеш нашият ГЕРОЙ.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ
