Посочените по-долу цитати са от 18 и 19 юли 2013 година. Колосалните заглавия и фрази се пръкнаха във всички медии, включително и в БЛИЦ, след първия мач на Лудогорец в Братислава срещу Слован, загубен нещастно в последните минути с 1:2.

 

“Лудогорец сътвори невероятна глупост в драматичен мач със Слован в Братислава”

 

 “И Лудогорец евроидиоти!”

 

“И Лудогорец отиде при евроидиотите!”

 

“Безумие, разградчани се провалят в три мача по един начин”

 

“България има нов евроидиот!”

 

“Левски” не са сами. Вече има и Лудогорец”

 

“Шампионите упорито не искат да научат първите уроци във футбола”

 

 “Европа се смее на Лудогорец!”

 

“Стойчо Стоев ли е най-удачният вариант за треньор на Лудогорец?”

 

“Със Стойчо Стоев Лудогорец съвсем зачеркна евротурнирите”

 

Оказа се, че Лудогорец не са евроидиоти. Идиоти сме ние, журналистите. Старите хора са казали: “Преброй първо до 25, пък после говори!”. Ама кой ти ги слуша днес старите. В случая трябваше да преброим само до 7. 7 дни до реванша, пък после да вадим секирите и да сечем. Накрая се посякохме сами.

 

Хора на крайностите сме ние, журналистите. Това е самата истина. И вместо да си я казваме на планьорка, по-добре да я изречем пред обществото, да се посочим сами с пръст, та да ни хване срам.

 

За най-малкото вдигаме спортистите до небесата, окичваме ги със звезди и ги пращаме на небосклона да светят ярко. За най-малкото ги съсипваме от критики и ги набутваме в блатото, стремейки се да докажем, че сме коректив на словото и публичното мнение.

 

Че Лудогорец заслужаваха да им опъне човек ушите след 1:2 в Братислава, спор няма, ама защо ние побързахме да даваме изключително крайни оценки, сякаш това бе реванш и тимът вече беше изхвърчал от Европа. Изхвърча, ама друг път. Изхвърчахме ние, идиотите.

 

Някои колеги, които не обичат да падат по гръб, изкараха цялата ни гилдия геройска: “Ако не бяхме ние, с тези остри нападки, Домусчиев нямаше да се стресне. Нямаше да смени Петев. Благодарение на нас Лудогорец се взе в ръце и се преобрази!”

 

Глупости на търкалета. Ако критиките бяха умерени, ако не фигурираха заключителните коментари, сякаш е свършил светът, и щурите епитети, щеше да е друго. А и самият Домусчиев, бъдете сигурни, едва ли се е повлиял от медийния натиск.

 

Да посочим грешките, но да не бързаме да наричаме някого идиот, защото в крайна сметка ние излизаме такива. С нашите камъни по нашите кратуни. Звучи цинично да си окичваме медали, след като сами се удавихме във вира на собственото си слово. Във вира, в който набутахме Лудогорец. Да, ама Лудогорец не само изплува оттам, но и доплува до Шампионската лига. Застана на прага й, а ние си стоим на прага на родната простотия. Какво ти стоим, на моменти направо не излизаме от нея.

 

Ето на, сега, след изключителната победа в Белград, ти идва да напишеш цяла ода за разградските герои. Но как да го сториш, след като ще звучи фалшиво. Фалшиво от нашите пера, а не защото Лудогорец не е заслужил своя миг. Най-добре е да замълчим и да се поклоним пред един отбор, който наистина извърши подвиг.