Зима е – още часовниковата стрелка не е преполовила циферблата, а слабото слънце навън едва-едва мъждука приглушено, но въпреки минусовите градуси ни е обзел някакъв декемврийски празничен дух, пише Монитор бг.

Разхождаме се из софийските улици, тихо се сипе поредният сняг, шумно се веселят многобройните деца на шейните си, старо куче подава звучен вой подир тях, а отнякъде, съвсем близо до нас, се носи мелодия на познат стар английски валс.

Краченето ни в студения софийски зимен ден обаче не е без посока – грабнали сме импровизирани кънки и сме се насочили към любимото ни езеро „Ариана“ – единствената ледена пързалка в града.



Да, пренесли сме се в началото на миналия век в столицата, когато всяка зима била истинска идилия за търсещите развлечение старософиянци…

До превръщането на езерото в популярна пързалка, каквато я познаваме днес, обаче имало още време.

Освобождението заварило новообявената столица като доста скучен и неевропейски град и съответно забавленията, типични за западното общество, почти липсвали.

Най-тегобно било положението за акредитираните у нас чужди дипломати, които се опитвали да излекуват досадата на балканската столица с характерни за родните си страни развлечения.



Именно с падането на градусите по естествен път се образували „арени“ на забавления и благодарение на същите зажаднели за разпускане западняци, София за първи път познала екзотичните за тогавашните граждани спортове като тениса, кегелбана и, разбира се – кънките на лед.

Любителите на пързалянето основали т. нар. Скейтинг клуб още през 80-те години. Той обединявал не само чужденци, но и мнозина българи от по-високите социални прослойки, които с ентусиазъм прегръщали всички чудатости, идващи от Европа.

Самата първа пързалка в София се получила заради течащата тогава свободно през града Крива река, която се разливала край Цариградското шосе, като заблатявала терените около днешния паметник на Съветската армия.



Студът през зимата сковавал блатото и ледената повърхност се превръщала в място за пируети и осморки под мелодията от цигулките на свирачи цигани.

Така с падането на градусите то започнало да се превръща в пързалка, място за забавления и тържества от само себе си. В началото си от 90-те години на по-миналия век пък се извършили първите дейности по неговото оформяне в чест на пристигането на новата българска княгиня Мария Луиза Бурбон-Пармска. Входните такси обаче били доста солени за джоба на тогавашния софиянец и обикновено „просто-гледащите“ били в пъти повече от кънкьорите.

Действително обаче тази западна приумица била нещо съвсем нетипично за всекидневието на прагматичния и скептичен по душа българин.

Новата мода му се струвала в голяма степен неразбираема и не било рядкост някой от минаващите край пързалката на Цариградското шосе софийски селяни да подхвърли: "Брей тие гражданье! Оти си не играят оро, наземи ко що дал Господ, ноло шиткат по ледо сос тия ножове под нозете како шикнати!".

Всъщност в самото начало, също както с тангото, така и в този случай, най-старите софиянци гледали на пързалянето като на нещо „неприлично“, а според Константин Иречек го смятали за „цял цирк“. Особено в очите на консервативния шоп леденото „хоро“ на хлъзгавия мегдан изглеждало съвсем лишено от здрав разум.

При все това Skatingring, както наричали гьола, привличал мнозина зрители и участници, сред които освен дипломатическия хайлайф и някои руси и българи.

„M-lle Бурмова и Цанкова упражняват този спорт зад дървената ограда на Цариградското шосе”, записва в дневника си Иречек.

От писанията му разбираме още, че и княз Александър I Батенберг, който се учил на кънки още като дете и имал специален учител по плъзгане на лед, също обичал да наминава, за да изпробва уменията си върху замръзналия гьол.

Впрочем тъкмо заради него започнали да наричат пързалката по немски, тъй като самият той, като не знаел добре български и след първата си обиколка по леда, извикал “Да е честит нашият skatingring!”. Но тъй като това наименование било твърде префърцунено за повечето софиянци и шопи, те предпочели да обозначат модерната придобивка с по-непретенциозното “харзалището”.

Освен това тогавашните кънкьори рядко разполагали със специална екипировка. Вместо това се задоволявали с поизтърканите си всекидневни дрехи, а в ролята на кънки влизали обикновени обувки, към които с канап привързвали ножовете за пързаляне. Истински такива навлезли в последващите години, когато интересът към пързалянето станал все по-голям.

Така то изгубило статута си на странна привичка и в началото на века в София започнали да се появяват още пързалки, повечето от които, разбира се, съвсем импровизирани.

С най-добра слава продължило да се ползва езерото в началото на Борисовата градина, където по традиция се пързаляли най-заможните кънкьори.

Средната класа обаче също си имала „свой гьол“ – по-достъпното замръзнало блато край Александровската болница, а за всички останали имало безброй много тресавища в покрайнините на града и край реките. Последните били особено привлекателни за безгрижните деца, които успявали да играят там до насита, без да има кой да ги изгони или притеснява.

Особена романтика летяла във въздуха край замръзналата „Ариана“ най-вече в почивните и празничните дни. Тогава край пързалката свирел военен оркестър, а през 30-те години езерото вече било огласяно от високоговорители.

Подходящата за „танци“ музика върху леда винаги се чувала от километри. В близост пък се намирала и някогашната зоологическа градина и нерядко, докато били фокусирани върху някой пирует, софиянци слушали и оглушителния рев на столичния лъв.

„С идването на зимата и леда музиката във високоговорителите на „Ариана" се сменяше. Вместо тангата слоуфоксите или английските валсове почваха да звучат характерните за всяка зимна пързалка от подобен вид в света мелодии „Куку валс", „Кънкьорите" и изобщо цялата онази музика, която беше подходяща за танците върху леда”, спомня си и Драган Тенев за зимната приказка в стара София.