Сръбското заиграване с “шопите” и с “шопската салата”

И сърбите, подобно на скопските пишман историчари, непрекъснато се опитват да крадат българската история и идентичност

14 Септ. 2009, 13:05 10411 прочита 2 коментара

Сръбското заиграване с “шопите” и с “шопската салата”

Шопът по придора е оптимист.

И сърбите, подобно на скопските пишман историчари, непрекъснато се опитват да крадат българската история и идентичност

Напълно е разбираемо защо информацията, свързана с обявяването на “шопската салата” за сръбски национален специалитет, и решението на Белград да го регистрира като своя запазена марка пред Европейската комисия в Брюксел предизвика огромен медиен интерес в България. Шоплъка никой освен сърбите не подлага на съмнение дали са или не са българи, които говорят няколко различни диалекта на българския език. Като българи сме длъжни обаче за пореден път да припомним на сръбската страна, че в XXI век политика с методите от средата на XIX век не се прави. Ако се обърнем малко назад в историята, ще видим, че теорията за шопите като етнос, “по-близък до сърбите”, е била лансирана още през XIX в. в средите на сръбските учени от ранга на Гарашанин, Новакович, Белич, Станоевич, Милович, Андонович, Гопчевич. В учебниците по география от началото на XX в. пише, че “Видинска и Софийска област са две сръбски покрайнини източно от Сърбия” (учебник по география за IV клас на основните училища от 1912 г.). В един географски атлас от същата година се казва, че “В Софийско и Видинско живеят чисти сърби, които говорят на сръбски, спазват едни и същи обичаи, прославят сръбската Слава, както и ние в Сърбия. Сега в тези области управляват българите във вреда на сръбския народ и държава”. Известният със своя антибългаризъм сръбски учен Йован Цвиич определя шопите като “етнос, който живее в крайграничните райони” и който е “по-близък до сърбите, отколкото до българите”. Според сръбските лингвисти западният български говор е част от “призренско-тимошкия говор”, сиреч част от сръбския език. Някои от тях смятат, че границите на сръбския език се пренасят от река Тимок далеч на изток – до Искър и Струма. И че шопите, населяващи тези територии, говорят на развален сръбски език. Историкът Стоян Новакович през средата на XIX в. прокарва теорията за източната граница на Сърбия между Ихтиман и Белово. До ден-днешен сръбските лингвисти не са отрекли тази теория. Вбесен от сръбските “научни” фантасмагории, Христо Ботев във в. “Знаме” (бр. 20 от 29 юни 1875 г.) пише: “Вам беше твърде приятно да ни пеете от една страна медоточивата песен на братството и на съединението и да ни лъжете с добрите си намерения на “южно-славянския Пемонт”, а от друга страна да сеете прозелитизъм в западните краища на нашето отчество и да плетете своята етнографическа и политическа кошница”. Той е възмутен и от ръководеното от дейността на Сръбското филологическо дружество в Белград, което чрез сръбския военен министър Блазнавац изпращало пари, книги и учители в чисто българските села и градове в Македония и в някои северозападни краища на България. Не по-малко е вбесен от сръбския шовинизъм и Боян Пенев. В книгата “Сръбският шовинизъм” (1915 г.) той казва: “Като се вглежда човек по-внимателно в миналото на Сърбия, в психиката на сръбския народ, в методата на неговото възпитание, ще разбере ясно, че краят не е могъл да бъде друг. Тук няма нищо за учудване. Пътят, по който бе тръгнала Сърбия, по който вървя толкова години, като създаваше болни поколения, отровени още в люлката от шовинистична зараза, можеше да изведе само до един край – до тоя, на който сме свидетели днес”. Боян Пенев още през 1915 г. сякаш предчувства какво ще се случи със Сърбия 90 години по-късно В началото на 90-те години на миналия век, когато на власт в Сърбия е Социалистическата партия на Слободан Милошевич, “отровен от люлката на шовинистичната зараза”, както казва Боян Пенев, режимът и неговите последователи от Сръбската академия на науките и държавните медии започват масирана кампания за създаването на “шопска нация” в Западните покрайнини, където населението било “по-различно” от българите в България и че езикът, на който то говорело, бил “сърбо-шопски”. През 1992 г. се “превежда на шопски” не кой и да е, а българският класик Стефан Л. Костов и неговата пиеса “Женско царство”. Същата е поставена на сцената на Самодейния театър в Цариброд, носещ името на Христо Ботев. На същия този Ботев, който преди 117 години е написал много прозорливи неща срещу сръбските етнографски и политически посегателства в западните краища на България. Вместо овации, “преведената” пиеса на Стефан Костов предизвиква буря от недоволство сред царибродските българи и след едно-две вяли повторения спира да се играе на царибродската сцена. Но затова гастролира в Драгоман, където според сръбските историци също живеели “сърбо-шопи”. Следващият ход на режима в Белград е медийното популяризиране на “шопския въпрос” в държавните медии За “шопите” говорят подбрани журналисти, историци, политици, академици. Академик Никола Самарджич (1993 г.) даже изразява притеснението си от “шопския въпрос”, който щял да се превърне в “основния препъникамък” в отношенията между Сърбия и България. Същата година в един тенденциозно направен репортаж на Царибродските гробища, излъчен в “горещите” новини по сръбската държавна телевизия, журналистката подчертава, че на “Царибродските гробища са погребани сърби, българи и шопи”. През 1994 г., на една от сесиите на Царибродския Общински съвет, се разбира, че е внесено предложение за финансиране издаването на “Шопски речник”, чийто автор и идеолог е Драган Колев, тогавашният председател на Социалистическата партия в Цариброд. До издаването на въпросния речник не се стигна, защото срещу него се надига огромен вой сред интелектуалците и организациите на българите в Западните покрайнини, за което бяха сезирани и международни правозащитни организации. Българските медии също реагираха срещу тези сръбски посегателства. В казионния вестник “Братство”, излизащ на български език в Ниш, д-р Спас Сотиров, който е царибродски българин, пишейки за историята на Погановския манастир, му лепна определението “шопски”. Издадени бяха и няколко книги, които фалшифицираха българската история в Западна България, представяйки населението за “шопско” или “торлашко”. И макар че през 2000 г. режимът на Слободан Милошевич падна, малките милошевичи останаха да управляват в Сърбия “Шопският въпрос” не спря да витае в сръбското публично пространство. През 2008 г. в. “Вечерни новости” (7 април 2008 г.) написа, че четири сръбски университета, които имат катедри по биология, тръгнали в поход “По пътеките на шопите 2008”. С него се целяла обиколката на районите Търговище-Босилеград-Кална-Димитровград (Цариброд), където живеят шопи и говорят на диалект, “близък до старославянския“. През август 2009 г. “шопската салата” беше обявена от сръбския официоз “Политика” за “сръбска”. Явно ще последват и други инициативи в тази посока. Ние сме длъжни обаче да реагираме принципно и категорично, за да не плащаме след време скъпо цената на собственото си безхаберие. Зденка ТОДОРОВА Според Уикипедия Кои са шопите? Шопите са етнографска група в днешна Западна България, Източна Сърбия (Поморавието и Западните покрайнини) и в Североизточна Република Македония (Кумановско и Паланечко). В Сърбия и Република Македония някои от шопите имат сръбско и македонско национално съзнание. Областта, която населяват шопите, се нарича Шоплук или Шоплък, понякога Шопско. Шоплукът няма ясно определени по географски път граници и се дефинира според наличието или отсъствието на съзнание за принадлежност към общността на шопите. Според различни изследователи шопите водят своя произход от разселени по тези земи съюзни местни родове, особено по време на Втората българска държава. Етнографски граници Етнографите делят общността на Голям и Малък Шоплук, според други общността се разделя на Бял и Черен Шоплук. Голям Шоплук Големият Шоплук обхваща земите на запад от долното течение на Искър, продължава на юг през Ботевградско, обхваща от югоизток Софийското поле, Ихтиманско, Самоковско, Дупнишко, Кюстендилско, след което преминава в Република Македония и обхваща Паланечко и Кумановско, после се отправя на север по река Южна Морава към Сърбия и обхваща Вранско, Лесковско, Пиротско, Нишко (Поморавието), Гургусовско, Зайчарско (Тимошко) и свършва при Видин на река Дунав. В този район етнографите очертават по-малък Шоплук, често наричан и "Същински Шоплук". Малък Шоплук Малкият Шоплук обхваща Софийското поле, Елинпелинско, Самоковско, Свогенско, Годечко, Сливнишко, Царибродско, Трънско, Брезнишко, Пернишко и Радомирско. Малкият Шоплук се характеризира с всички черти, които в по-голяма или в по-малка степен са налице и в големия. Названия и самоназвания В различните райони на Шоплука шопите се наричат по различен начин. В Стара София и в Софийското поле - полянци, в Трън и околията - знеполци, в Пернишко и Брезнишко - граовци, в Радомирско - мрачани, в Поморавието - нишавци, от двете страни на Стара планина - торлаци, в Северозападна Република Македония - шаренодрешковци. В наши дни българите, живеещи извън София, често наричат почти двумилионните жители на София шопи, въпреки че поради засилената урбанизация и вътрешна миграция днес шопите са малка част от жителите на столицата и обикновено населяват нейната периферия - Елин Пелин и района, Костинброд и района, Владая, Мусачево, Бусманци и кварталите Симеоново, Драгалевци и Бояна. Говор В рамките на шопската етнографска група се говорят няколко различни диалекта на българския език. Всички те са част от западните български говори, като в западната част на Шоплука те са част от преходните говори, а в източната - на югозападните говори: 1. Северозападни говори  -  Преходни говори  - трънски говор (Трън)  - брезнишки говор (областта Граово)  - западнобелоградчишки говор (на север, запад и югозапад от Белоградчик, преселници между Лом и Видин)  - годечки говор (Годеч)  - царибродски говор (Цариброд, Пирот)  - говорите при Куманово, Крива паланка, Кратово и Злетово, в македонската диалектология тези говори се наричат &bdquo;северни говори“  - тетовски говор (Тетово, Гостивар)  - косовско-моравски (призренско-южноморавски) говор (нашински (Гора, Средска Жупа, Поморавие)  - тимошко-моравски говор (Тимошко)  2. Югозападни говори  -  Северна група югозападни говори  - ботевградски говор (Ботевградско и Етрополско поле)  - врачански говор (Враца)  - софийски говор (в Софийско поле на запад от р. Искър)  - елинпелински говор (в Софийско поле на изток от р. Искър)  - ихтимански говор (Ихтиманско поле, по река Марица стига до Пазарджик)  - самоковски говор (Самоков)  3.  Централна група югозападни говори  - дупнишки говор (Дупница)  - кюстендилски говор (Кюстендилско поле) Независимо от националното съзнание на шопите в България, Сърбия и Република Македония те представляват една обща етнорегионална група с еднакъв песенен и танцов фолклор. Шопите в Сърбия са подложени на силна сърбизация и дори има опити за отделянето им в отделна народност. Обявявани са от централната власт за шопско или торлашко малцинство. В Цариброд на сцената на местното читалище се изнасят театрални представления на "шопски език" - всъщност на сърбизиран вариант на местния диалект. Фолклор Трудният характер и диалектът (шопско-граовски говор) на този тип българи си е намерил място в прекрасния фолклор, който е създал. Най-бързото хоро на Балканите е засечено в Област София. При все на всичко шопът се е научил да танцува уникално. Хем бързо, хем с някакво странно "натрисане", което прави както женското, така и мъжкото хоро темпераментно и неповторимо. В песните трудно можеш да намериш история с тъжен край, повечето песни са оптимистични, с поставен в началото проблем, който се разрешава в края. В цялото шопско землище има една мелодия, използвана от всички. Това е тъй наречената "Марковска" мелодия. Има десетки песни с различен текст, но с една и съща мелодия - Марковската. Примери за такива песни са "Жалба пише жална България", "Море, запали се Янина планина", "Марко коси трева детелина" и много други. В шопската фолклорна област много добре се е запазило народното двугласно пеене. Дори в днешната Бистрица — селище в полите на Витоша планина до София, още се пее дори и тригласно. Групата жени, нарекли се "Бистришките баби", е донесла на страната ни много успехи. Тригласното пеене на бистричанки е под закрилата на ЮНЕСКО, още едно доказателство за уникалността на българския фолклор като цяло. Шопските песни са с малък тонов обем. Пеят се на два гласа. Първият пее мелодията, а вторият "лежи" (нарича се "исо" глас). Двата гласа образуват интервал "секунда", затова песните звучат остро, рязко, открито. Шопските хора са буйни и темпераментни.