„Сварете ги в олио“, „Смажете кучешките им глави“, „Унищожете християнстващите“, „Пребийте ревизионистите“, „Стъпчете очилата им“.

Няколко милиона недообразовани младежи, както от бедни, така и от по-състоятелни семейства, обзети от революционен бяс издигат тези и още много подобни лозунги в своята „борба за социална справедливост“ и срещу „социалната привилегия“ на четящите, образованите, артистите, интелектуалците, художниците, инженерите, юристите, партийните дейци, носещите очила, обличащите се в ярки цветове, притежаващите библиотеки с книги.

Тръгват на „освободителен поход“ срещу неравенството, което носят „Четирите отживелици“ - старото мислене, старата култура, старите навици и старите обичаи. Това пише в свой анализ Д-р Борислав Цеков от Института за модерна политика, цитиран от "Труд".

Бият, гаврят се, тероризират, издевателстват. Убиват. Принуждават „виновните“ да коленичат и да се кълнат в „новата истина“. Да целуват портрети на вожда. Заливат с боя и екскременти певци, които пеят „неправилни“ песни, художници, които рисуват „отживелици“, писатели, които раждат „неправилни“ мисли.

Развеждат „привилигерованите“ по улиците с овесени на вратовете надписи „виновен демон“, „чудовище от миналото“. Заличават исторически фигури. Рушат паметници, вандализират сгради.

Изгарят инвентара на опери и театри, защото внушавал „неправилни чувства“. Забраняват книгите, освен една, а нея издават в многомилионен тираж с корици от твърда пластмаса, за да могат да чупят главите и да разбиват устите, които „бълват буржоазна отрова“. Оскверняват гроба на Конфуций, защото е имал домашна прислуга.

Това са „червените стражи“ на Културната революция - хунвейбините, насъскани от Мао, хвърлили Китай в хаос, насилие и безумство в края на 60-те години на ХХ век. Тяхното наследство е мрачна страница от китайската история, както се казва в решение на Централния комитет на Китайската комунистическа партия от 1981 г.

Днес, в друго време и в друг социо-културен контекст, пред очите ни се разраства движение от либералстващи младежи с подобно мислене и инструментариум. Те са носителите на единствената истина и най-висша морална инстанция - пъстра смесица от учили-недоучили, радикални левичари, ултралиберали, преподаватели, студенти, обикновени лумпени.

Често обсебени от джендърни терзания и климатична паника. „Снежинки“, които привиждат „расизъм“ в „Том Сойер“, „Чичо Томовата колиба“ и „Отнесени от вихъра“, изпадат в истерия при вида на хора, които се гордеят със своята нация и са готови да припишат на всеки поглед „сексуален тормоз“.

Обединени в агресивни тълпи из социалните мрежи заливат с омраза, линчуват, остракират, забраняват, обиждат, уволняват, дискредитират, осмиват всеки, който не е зомбиран от техните догми. Те не разговарят, а крещят. Не водят диалог, а декретират.

От пиедестала на функционалната неграмотност, която гледа на света в черно-бяло, се опитват да пренапишат историята с днешна дата, да оценяват отминали епохи с днешни мерки, да префасонират исторически образи с ценностите и разбиранията на днешния свят.

Редактират стара литература, за да се изличат „неправилни“ думи, чувства, персонажи. Премахват класически филми от стрийминг платформи. Бутат паметници. Уринират върху националните флагове. Воюват с хетеросексуалността. Искат свят, в който властва една-единствена религия - тяхната. Тоест атеизмът.

Най-екстремните сред тях трошат витрини, грабят, вандализират. Сякаш искат да настане „Година Нула“ по календара на червените кхмери. И всичко това, опаковано в куха, но високопарна фразеология за „равенство“, „социална справедливост“, „борба с расизма“. Това са либералните хунвейбини.

Най-новата им вълна е Black Lives Matter. В ядрото си това е движение на черни расисти, които се смятат за „жертви на бялата раса“. В техния официален манифест борбата с „бялото потисничество“ е в токсичен коктейл с джендър-идеологията - почти една трета от писанието е отделена на трансджендърите.

Посочени са и враговете - белия човек и традиционното семейство. Към всичко това се присламчиха и шестват хиляди бели - едни по убеждение, други от възмущение от бруталното полицейско убийство на Джордж Флойд в Минеаполис, трети от елементарно папагалстване.

Тези либерални хунвейбини и техните погроми гледаме през последните седмици по улиците на Америка, а от няколко дни и в Лондон, Брюксел, че даже и в Найроби. Борбата им е срещу „бялата привилегия“ - идея, която е дълбоко расистка, защото обявява белия човек за виновен поради цвета на кожата му.

Вината била заради травматизиращата история на робството. Затова черни „активисти“ карат бели - доброволно или с насилие - да целуват краката им в знак на „извинение“, бели дечица са снимани с овесени на вратлетата надписи „бяла привилегия“ и „извинявайте“.

Скудоумци дори обсъждат насериозно как още от училище на белите деца трябва да се внушава, че са виновни пред черните. Расизъм от най-чиста проба. Защото расизмът започва именно с това - да внушиш чувство за вина и непълноценност у една раса.

Историческите упражнения на либералните хунвейбини на тема робство и расизъм нямат нищо общо нито с историческата истина, нито с цивилизоваността по принцип. Историята трябва да се познава и чете изцяло и всестранно, а не да се пропускат пасажи и цели страници.

Трябва да знаем и оценяваме и доброто, и лошото. Времена, нрави и обществени порядки трябва да се оценяват през призмата на историческите условия и тогавашните нагласи, а не през оптиката на днешния ден и днешните ценности.

Признак на нецивилизовано и невежествено мислене е да искаш да бъдат разрушени днес египетските пирадими, защото в древността са били построени с робски труд. Или да събориш паметник на Чърчил, защото в тази епоха е имало колониализъм и Велика Британия е била колониална империя. Или пък на Вашингтон и Томас Джеферсън, защото са притежавали роби.

Търговията с роби от Африка е отвратителен и травматизиращ низ от исторически събития. Но ляволибералният наратив за „лошия бял човек“, който отишъл в Африка и започнал да ловува за беззащитни африкански жертви, е напълно несъстоятелен и няма нищо общо с истината. История, която въпреки години премълчаване се знае и помни в самата Африка.

Изучава се честно от съвременната африканска интелигенция на Черния континент от Лагос и Дака до Кейптаун, Момбаса и Занзибар. Когато португалци и англичани стъпват на западния и източния бряг на Африка, те заварват там установени племенни империи със сложна социална структура, в която робството и търговията с роби са били социална норма.

Трансатлантическата търговия с роби след това не е някакво монополно занятие на белите, а „съвместно предприятие“ с участието на много африкански крале и народи.

Именно те - африканските крале и племена - които тогава са обитавали териториите на днешните Гана, Бенин, Нигерия, Ангола, Танзания и прочие, са „ловували“ роби от други племена във вътрешността на континента и са ги продавали след търговски пазарлъци на белите, които са установили своите търговски постове по крайбрежието.

Много от черните търговци на роби са били влиятелни и уважавани за времето си хора в африканските общности.

През XIX век мнозина от тях с парите от робската търговия строят училища и църкви, които съществуват и до днес. Дори когато Великобритания забранява робството, черните търговци на роби продължават да търсят „клиентела“, и се е стигнало дотам, че британски кораби да патрулират край африканското крайбрежие, за да не позволяват това.

Робството е отвратително, но не може да се хвърля еднозначно и само върху белите упрека за него. То е социален феномен от миналото с тежка и негативна натовареност, а не расов въпрос. Жертви и палачи в това отношение има във всички раси.

И днес, когато човечеството е преодоляло тези варварски социални модели, да се връща историята назад и да се търси сметка от днешните поколения заради живота и нравите на предходните, е войнстващо невежество с опасни последствия.