"Да разваляме седянката" е реплика от диалог между Пламен Орешарски и Даниел Вълчев, станала нарицателна за дълъг период от време в българския политически живот. Макар повече от избирателите на „партиите на промяната“ да не са запознати с нея, тъй като по това време (2007 г.) не са били и в първи клас, нейният антоним би бил приложим с пълна силна към преговорите за коалиционно споразумение днес, пише trud.bg

По същество то не представлява нищо друго от провинциално подражателство на превръщането на политическото в политеймънт и инфотеймънт.

Краткият разказ на Борхес „Точността на науката“ описва карта на империя, голяма колкото самата ѝ територия. След падането на държавата, остава само картата. Тази алегория е използвана от Жан Бодрияр в „Симулакрум и Симулация“, след което навлиза дори масово в поп-културата. Опростено, идеята е следната – (съвременното) общество е заменило реалността и значението със символи и знаци, като всички изживявания са симулация на реалност. Тези симулакруми не прикриват или препредават реалността, а само скриват факта, че реалността няма нищо общо с разбирането и усещането на живота.

В четвъртата фаза на симулакрума (т.е. днешната) симулацията няма никаква връзка с реалността, като всички знаци реферират към други знаци, а „продуктите“ дори вече не претендират да са реални. Това се дължи на опита на „потребителите“, които вече са свикнали и очакват всичко да им бъде обяснено в хиперреални термини. Разликата между реалност и репрезентация изчезва, а автентичността се превръща в безсмислена концепция.

Според Бодрияр това се дължи на феномена: промяната на обменен курс на придадената стойност, глобалният пазар, урбанизацията, езикът и медията. Разбира се, в конкретния случай са ни важни най-вече последните две. Езикът, хванат в клопката на властовите отношения между различни социални групи и медиите, които размиват линията между жизнено необходими продукти и такива, чиято необходимост е изцяло рекламно конструирана.

Всичко това неминуемо води не само до далеч по-философски теми за реалността като цяло, но и до „крах на сериозността".
Прекият резултат е превръщането на политиката в „политеймънт“ – амалгама от политика и развлечение, а на журналистиката в „инфотеймънт“ – предаване на информация и развлечение.

Отвъд океана, в културната Капитолия, чието подражание повечето останали държави (провинции) са превърнали в закон, политеймънтът отдавна е превърнат в стандарт. Никой не може да си представи американска предизборна кампания, встъпване в длъжност, преговори, срещи с други лидери или избирателни, речи и т.н., без задължителен шоу елемент, включващ лъскав образ, създаден от десетки имиджмейкъри, PR-и, речописци, оператори, режисьори и продуценти. Крайният резултат са кандидати и цели с минимални разлики помежду си, които следват почти идентични политики с дребни разлики. Симулация, която подменя реалността.

Нека скръстим ръце пред корема и разгледаме родната балканска картинка. Не без основание можем да заключим, че в дълги периоди от време държавата се управлява от PR-ите. В зависимост колко сте доволни от качеството на управлението, може да се извадят и заключения за качеството на PR-ите. Само по себе си изграждането на паралелна реалност води до периодично създаване на нови месиански фигури – от Бойко Борисов, през Слави Трифонов, та чак до Кирил Петков, често от едни и същи медийни субекти. Симеон Сакскобурготски е отделена тема за разглеждане, тъй като неговата фигура имаше и друг тип легитимност освен изградения медиен образ.

Тенетите за изграждане на подобен симулакрум често са едни и същи (борба с корупцията, справедливост, възмездие) и работят с променлив успех, но всеки от тях влиза в категорията „политеймънт“. Често, макар и неправилно това се разпознава като „популизъм“, който е само малка част от цялостната организация и включва само посланията. По същество популизмът е безсмислен, само когато е част от политеймънта, т.е. носи изпразнено от съдържание или поливалентно PR послание като „европейски ценности“, „няма ляво, няма дясно“, „грижа за децата“. Комунистическите лозунги поне бяха забавни в своя наивен ентусиазъм.

Не е случайно и масовото навлизане, макар и с различен знак и послания на личности от шоу бизнеса – от Чичолина, през Доналд Тръмп, Бепе Грило, та чак до Ицо Хазарта в съвременния политеймънт.

Или както е обобщено добре от сръбския журналист Александър Тиянич: „таблоидната политика неминуемо ражда таблоидна икономика, а след това таблоидно изкуство, после таблоидна журналистика и накрая таблоиден живот“.

Напълно в духа на политеймънта, дори като негов апотеоз, са и публичните, предавани директно в социалните мрежи „експертни“ срещи за съставяне на коалиционно правителство между „Продължаваме Промяната“, „Българската Социалистическа Партия“, „Има Такъв Народ“ и „Демократична България“.

Навярно са в мол, не като символ на Мамона, а като абсолютна застраховка, че „Възраждане“ няма да присъстват на срещите, защото няма да минат проверката за зелен сертификат. Хумористичен нюанс е, че това е същият мол, в който бе учредена партия „Да, България“ и се провеждат събитията на известен седмичен вестник.

Прозрачността на подобни публични срещи е точно пример за симулация на симулацията. Нали никой не е достатъчно заблуден, за да вярва, че коалицията ще бъде наредена на тези срещи? Ако не бъдем конспиративни да допуснем, че е наредена още преди изборите, най-малкото това е станало на лични срещи из партийни централи, офиси, президентство, а може би дори някое посолство. Извън последното, така и трябва да бъде, защото на публичните дискусии може да се случи едно от следните неща:

1. Да се преговорят предизборните програми с всички заложени там лозунги. Разбира се, това има и положителен момент, тъй като най-накрая дори представителите на партиите ще прочетат собствения си партиен документ. Самите лозунги ще бъдат изговорени възможно най-силно на микрофоните и накрая решението няма да има нищо общо с тях;

2. „Ти знаеш ли кой съм аз, бе“. Е, кой да си в осем сутринта на спирката на тролея? Някои „експерти“ ще демонстрират мускули, с цел да излъскат малко биографията си и да се преборят за някой пост. От по-незначителните, тъй като главните вече са разпределени много преди тези срещи.

3. Същевременно това „показване на мускули“ ще бъде в рамките на добрия тон и всички, без ПППП, ще гледат да са изключително вежливи и диалогични. Тъй като е твърде вероятно при еднo изпадане през борда на тези преговори, и нови избори, да не прескочат бариерата от 4%. Ако не вярвате, питайте Слави Трифонов.

Само по себе си подобно предаване е медийно събитие и вероятно заради това медиите отсъстват духом, макар да са там тялом. Въпросите за кого са тези срещи – за политиците и експертите или за пред хората, също липсва.

Въпросът и за президента Радев кога ще свика Народното събрание и дали това е координирано с въпросните дискусии, също изчезна покрай втория тур на изборите.

Има и няколко други питания, които са по-скоро заядливи – например дали Демократична България не предлагат лустрация на срещите. Или дали Румен Овчаров и Румен Гечев са част от „десните политики“ или „левите резултати“.Иначе за първи път имаме писане на предизборна програма…след изборите