Дали Путин го е направил "по вежливому", както смятат в Москва, или "това е лудост", както пишат в "Гардиън", например, е важно само за да се убедим за пореден път, че монетата има две страни. Всеки от своята камбанария. Всеки със своите интереси, които са вечни, за разлика от приятелите и враговете. Това пък е вероюто на Островната бивша империя, която днес е с амбиция за "завръщане" с нова роля, пише Epicenter.bg

Не само в Източна Европа, включително Украйна... Но и в Русия говорят за „завръщане”, защото унижението от случилото се през 90-ге години, след края на Студената война, явно доста е тежало.

В суматохата от предизвестеното признаване на суверенитета и независимостта на самопровъзгласилите се Донецка и Луганска републики от страна на Русия някак се замъгли едночасовата реч, с която Путин аргументира решението си. Спорно е дали тази реч е „ренесанс на великоруската идея” с препратки към времето на Петър І или Екатерина Велика или е просто прагматичен начин да се обоснове за пред руснаци и извън страната взетото решение.

Наивно е да се мисли, че случилото се признаване не е било очаквано или не се е знаело за него на Запад. Все пак това са територии, за които без съмнение Русия е Отечеството и възторженото честване със заря на обявеното признаване на техния суверенитет е доказателство, че хапът за Киев сигурно е горчив, но е логичен. Въпреки нарушаването на международно право с промяна на граници. Но такива случаи са добре известни и от близкото минало в други региони. Известни са световните реакции за тях, както и последствията. Включително санкционни.

Въпросът е дали когато Путин говори за Ленинова Украйна, когато с добре подбрани факти обосновава теза, че такава държава на практика никога не е имало, т.е. като държава Украйна е нелигитимна, когато нарича Октомврийската революция „преврат” и т.н. дали у нас може да се направи аналогия с нашата вече вековна дилема с Повардарието?

За българите още от времето на Кубер, брат на хан Аспарух и син на хан Кубрат от рода Дуло, земите на днешна РСМ са били български. Дори и по времето на византийското и османското владичество, както се прие да се наричат тези периоди. Мислещите българи знаят историята си, държат на нея, ближат все още рани, както се казва, заради Берлинския конгрес и Ньойския договор, спомнят си текста на онази песен за „съюзници - разбойници”, но са наясно, че днес има държава България и държава Репеблика Северна Македония, РСМ. Така прие по настояване на Гърция

Повардарието да се нарича след подписването на Преспанския договор.

За „един народ в две държави” можем да си говорим, но реалностите отрезвяват.

Да, държава РСМ има (първи я признахме!), суверенна, независима, родна, по-близка от всички други на света. Но да ни взима историята, героите-революционери, поетите, учените и да ни държи отговорни за събития в периода 1941-45 г. е повече от невъзможно. Това няма как да се преглътне. Без значение кой натиска и кой у нас влиза в ролята на послушковци-еничари.

Защо трябва представители на македонските българи да ни казват, че правата им се нарушават в държава, която се стреми към европейско членство? Защо те трябва да ни посочват, че нищо не е изпълнено от условията, които има в Договора от 2017 г.?

Нито учебниците по история са променени, нито табелите с обидно съдържание са премахнати, нито публикациите с антибългарски тези са спрели, нито са секнали вандалски действия върху знамена, български клубове, паметни плочи или паметници от времето на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

Да не говорим за даване на гласност на насилията и обезбългаряването на РСМ след 1945 г., че и преди Войната. Всичко е оставено в полето на „след започване на преговорния процес”. Това се научава от срещата на президента с представители на македонските българи преди ден. Вижте само как изглеждат тези македонски българи в сравнение с представителите на „Илинден”, които прие неотдавна президентът на РСМ Пендаровски. С цялото уважение към възрастта им.

А как да се обясни разликата, която направиха тези млади, с интелигентно излъчване македонски българи между позициите на президента и премиера по отношение на настоящата ни политика към Повардарието? Отново виден разнобой, който медийни изяви, въпреки старанието, не могат да прикрият.

Отделно е гафът с публикуваната снимка на премиера ни с държавния секретар Блинкен.
Всъщност ще се счете ли за нужно най-после български лидер да направи изказване в стил Путин, в което да аргумантира в конкретика общата ни история с РСМ по начин, който не оспорва днешна държавност, но и да не легитимира претенции за древност и самостоятелно съществуване през вековете?

Рабира се, че Путин в преследване на руски цели и интереси си позволява тълкуване на исторически факти едностранчиво, но такова е имперското самочувствие. По въпроса за Повардарието, между другото, руските позиции по-често не са съвпадали с българските интереси. От там идва и онова „не ви ща ни жилото, ни меда”...

Което не пречи в рамките на нашия калибър да обосновем тезите си по понятен начин, за българите и за нашенци в Повардарието. Другото са приказки за бъдещо време, а в приказките управниците в Скопие, независимо кои са, доказано са по-добри. Бизнесът няма начин да не се развива.

Още повече, че това е теза, която Вашингтон приложи при преговорите между Белград и Прищина като стъпка за нормализиране на отношенията. Там не проработи. Така че дайте малко отдих, защото „бързата кучка слепи ги ражда”. На спокойствие, обмислено, с премерени стъпки нещата ще си дойдат на мястото. Още повече че геополитическите играчи ще са заети с Русия и случващото се около и в Украйна.

За предпочитане е най-после да мислим и действаме самостоятелно, в синхрон между институциите и без погледи извън страната. Само тогава сме успявали в международните дела. Историята, нашата, е красноречива. Та ние сме на 1400 години, каквото и друго да ни се внушава. Значи можем.