"На 2 октомври 2021 г. председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов стана първия от т.нар. „трима големи“ (председателите на ВАС и ВКС и главния прокурор), който официално да се впусне в политическа надпревара. Последният случай на магистрат, взел участие в битката за „Дондуков“ № 2, беше на съдия Нели Куцкова, която през 2001 г. се яви като кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов. С тези две имена може би изчерпва каталога на висши магистрати решили да търсят изява на политическата арена, пише в свой коментар за Tribune.bg юристът Димитър Стоянов.


Причината за това крие в самия характер на съдебната власт, нейната независимост и преди всичко нейната политическа неутралност. Този ключов принцип намира своето проявление във всички съвременни конституции, които се стремят да отстояват принципите на разделението на властите и правовата държава.

Подходящо описание за състоянието на трите власт дава Александър Хамилтън в статия № 58 от „Записките на федералиста“ – изпълнителната власт държи „меча“ на обществото, законодателното тяло се разпорежда с „кесията“ и създава правилата, които регулират права и задълженията на всеки гражданин и съдебната власт, която има способността да отсъжда по смисъла на правораздаване.

Природата на отсъждането чрез правораздаване сама по себе си предполага редица необходими гаранции за гарантиране на независимост от външни влияния – преди всичко политически. Но тези гаранции предпазват съдебната власт не само от външни влияния, те имат за цел да ограничават и появява на вътрешни такива, които биха могли да имат негативен ефект по всички стъпала на съдебната система, започвайки от вътрешното убеждение на един магистрат и стигайки до най-големите решения на съответните органи.

В своето изявление Лозан Панов засегна преди всичко необходимостта на съдебната система като своя основна кауза. Казано по друг начин основната тема на неговата предизборна кампания ще е тази за съдебната реформа – тема, която е колкото значима, толкова и употребявана, за да легитимира определено политическо съществуване. И не на една или две политически партии и формации.

Особено показателно за това са гръмките заявки, които започнаха с летните протести през 2020 г. Обявилите се за „партии на протеста“ лансираха идеята за мащабна съдебна реформа. Тя трябваше да намери своето проявление в 45-то и 46-то Народно събрание. В първото от двете тя финишира като приет на първо четене в Комисията по правни въпроси законопроект за закриването на специализираната прокуратура и специализирания наказателен съд, който дори не успя да достигне до пленарна зала.

В не по-малко печалното 46-то Народно събрание темата за реформата в правосъдието отново имаше своя не по-малко печален финал – прехвърлянето на Бюрото за защита от главния прокурор към Министерството на правосъдието. Анонсираните конституционни промени останаха само пожелателни слова на хартия.

Едва ли някой може да оспори твърдението, че реформа в съдебната система е необходима и тя трябва да се случи рано или късно, за да могат да бъдат изчистени дългогодишни системни дефицити, заложени по цялата линия от основния закон до начина на образоване на юристите в България.

Сякаш обаче не тази визия за промени в този сектор имат най-гласовите оратори по темата. Включително и настоящият кандидат за президент Лозан Панов. Защо? Защото правосъдната реформа до голяма степен се е превърнала в оръжие за политическо масово поразяване. Тя е станала арена на разчистване на лични сметки чрез различни лобита и кръгове. Бушуващата в държавата война между институциите до голяма степен е „атомизирала“ и самата съдебна власт.

Конфликтите между кадровиците във Висшия съдебен съвет съпътстват не един или два състава на съвета. Борбата между главен прокурор и председателите на върховните съдилища не е от времето на Иван Гешев, Лозан Панов и Георги Чолаков.

Тя има много по-дълбок корен. Анонсираното „желание за промяна“ прекалено често се ограничава само до онова универсално правило „стани да седна“. И нищо повече. И то влиза в употреба на онзи, който държи най-големия властови ресурс. В този смисъл визията за промяна не отива по-далеч от желанието на едните за смяна на Иван Гешев, на другите за смяна на Лозан Панов, а на третите за смяна на Георги Чолаков. Въпросът обаче е – какво се случва след това?

Простата истина по темата за съдебната реформа е, че без промяна и преосмисляне на правилата и философията, няма да има никакъв траен ефект. Промените в правосъдието изискват преди всичко всеобхватност, последователност и системност. Те едва ли ще са дело само на един парламент или правителство, следователно изискват и приемственост, която да надгражда, а не да връща всичко в първоначалното му положение. И трябва да обхване както прокуратурата и следствието, така и съда, Конституцията, материалните и процесуалните закони, подзаконовата уредба. „Стани да седна“ не е решение. Няма и как да бъде.

Дали това може да се превърне в предмет на политическо единство е въпрос на време, тъй като практиката от предходните две Народни събрания показва, че независимо някои общи послания, които бяха излъчени, то финалният резултат не съответства на нито една отправена заявка.

Нещо повече дори – правосъдната реформа се превърна в поредната политическа дъвка, с която „партиите на протеста“ решиха да се упражняват по време на среднощно заседание на парламента, което гледаше актуализацията на бюджета. Дори ако изключим всичко останало, само това е достатъчно да разколебае всеки един рационално мислещ човек, че подобна реформа може да се осъществи на практика. Но големите реформи изискват преди всичко голяма мисъл, а когато върхът на собствената ти юридическа мисъл стига до прехвърлянето на едно бюро от една структура към друга, то ситуацията определено клони към „надежда всяка тука оставете“.

Едно нещо обаче остава сигурно – темата за съдебната реформа ще продължи да бъде оръжие за политическо масово поразяване, което при необходимост да мобилизира подкрепа от избиратели. С което и темата ще приключи. И ще завърши с временното политическо оцеляване на неколцина политикани.

Защо? Защото в един момент реториката трябва да се превърне в закон, а приемането на закон, особено такъв за изменение и допълнение на Конституцията, изисква голямо мнозинство. Голямото мнозинство в условията на многопартийни парламенти изисква постигне на компромис и консенсус, а какъв консенсус може да се постигне между политически сили, които още предварително се изключват една с друга от възможностите за диалог?