Китайските журналисти се подиграват с Джон Акуилино, ръководител на Индийско-тихоокеанското командване на САЩ. Той каза, че усеща спешна нужда да се защитава остров Гуам от китайска ракетна атака, пишат западни медии.

Това е територия, разположена в сърцето на Тихия океан, в Микронезия, и има странен статут. Не че е част от САЩ, като Хаваите (Гуам се нарича американско „владение“, каквото и да означава това), но островитяните се считат за американци по рождение.

Те са 163 хиляди. Но основното за САЩ не е в тях, а в две военни бази – на ВВС и ВМС. Стратегически бомбардировачи, кораби и подводници, складове за ядрено оръжие и всичко останало. Друг такъв чуждестранен аванпост е може би на Диего Гарсия в Индийския океан.

Акуилино се тревожи, че ако Пекин и Москва наистина искат да демонстрират своята стратегическа координация, тогава „ние живеем в наистина опасно време и място в човешката история“. Тоест Китай може поне да удали Гуам с ядрени бойни глави, така че е необходимо да се изградят резервни бази на други острови на Микронезия.

И като се вземе предвид фактът, че китайският флот вече е по-голям по тонаж от този на Съединените щати, не е далеч и десанта - разбира се, след превземането на Тайван.

Желязна логика. Да предположим, че китайците искат да превземат Америка и техните ракети ще стигнат до САЩ като такива – от Калифорния до всички останали места. Да приемем също, че тук ще се включи и Русия, която както всички знаят, също прострелва цяла Америка от-до. И ще започнат от Гуам. Какво може да се отговори? Вероятно така: но да предположим, че всичко това няма да се случи.

Диагнозата на китайското издание “Глобал Таймс”: американските военни развиват „чувство за криза“ и „мания на преследване“, когато сами измислят военни действия на конкурентни държави срещу себе си, самите те са най-уплашени и измислят самите контрастратегии.

Не че Америка преживява подобно изостряне за първи път. Но днес то е, да речем, много силно. Беше забелязано от умни хора – вече не в Китай, а в самите САЩ – и започнаха да го анализират. Ето една нова статия в списание “Форин Афеърс”, наречена „Опасността от песимизъм за проблемните нации“. И тук, освен очевидните мисли, идеите са доста свежи и добри. И те засягат, представете си, хода на събитията в Украйна.

Има моменти, се казва в статията, когато се подлага на изпитание въпросът какво е сила в международните отношения. Ключов фактор тук са очакванията на световните лидери за близкото бъдеще, тоест това, което те предвиждат за страната си в настоящия момент. Ако усетят, че нещата при тях не вървят, тогава могат да предприемат рисковани действия, а това е лошо и опасно за тях (и да добавим – за всички).

И тук според автора на статията: американците и други западняци, включително доста сериозни хора, в един момент сериозно повярваха в собствената си дива пропаганда – че Русия губи в Украйна. И когато тази вяра беше изчерпана и „може да си представим сценарий, при който украинският конфликт ще потопи целия свят в песимизъм за бъдещето“.

Корекциите, които могат и трябва да бъдат направени тук, са ясни: не целият свят е потопен в песимизъм, а – класическа грешка – само малка част от него, страните от Запада. Тоест те наистина вярваха известно време, че Киев печели, а сега изпадат в истерия и чакат китайските орди да нахлуят в Гуам сред много подобни събития по света.

Следва мрачна психоанализа на състоянието на ума, не лично на Джо Байдън или други лидери, а на целия уж мислещ елит от тази група от повече от 30 щата.

Например, много важно се оказва дали такъв елит мисли в дългосрочен план или в краткосрочен . Защото ако краткосрочният песимизъм победи и решението например за увеличаване на военния бюджет, тогава лидерите на други – конкуриращи се – държави се оказват принудени да направят същото, тоест започва надпревара във въоръжаването.

И се оказва, че доскоро Западът е бил съпричастен, вярвайки, че живее в свят, в който човек може да мисли за десетилетия напред. И днес западните лидери са попаднали в капана на собствения си песимизъм, поради което възникват не само страхове, но и действия, произтичащи от такива страхове.

Е, логично е: когато бъдещето е красиво, тогава можеш да градиш политически структури за години напред. Например да се гради тяхната "мека сила" - нежни инструменти за влияние върху държави и народи чрез лични пример, просвещение и доброта. И щом страхът се настани в сърцата, лидерите се държат по малко по-различен начин.

Да си припомним колко мили бяха лицата на лидерите на всички западни държави през 90-те, например. Какъв Чебурашка беше Бил Клинтън, дори когато стреляше с ракети по всевъзможни в Близкия изток.

И тогава започнаха да се появяват други лидери с бръчки на съмнение на челата. И в резултат на това днес виждаме – поне на неотдавнашната среща на високо равнище Г-7 и други – хора с напълно различни лица. Те заплашват - и ние се смеем, те показват решителност - и ние не ги приемаме сериозно. Защото сега имаме хоризонт за дългосрочно планиране, докато техният хоризонт се е свил.

Не е никак вредно да си спомняме кога съмненията се настаниха в западните сърца. Книги за катастрофите на великите империи заеха здраво рафтовете на нюйоркските магазини през първите години на века. Когато започна войната в Ирак, тези книги вече бяха прочетени от мнозина. И тогава – тъмнината се сгъсти, лицата на нашите „партньори” ставаха все по-зверски.

И сега наблюдаваме пристъпи на истерия относно нахлуването на орди китайци (с моралната и друга подкрепа на Русия) на мирния остров Гуам с неговите ядрени складове и прочее фантазии.