А имаше време, когато нямаше Коледа... Не съвсем, но поне не официално. Православната църква си отбелязваше празника по всички правила на канона, но това оставаше някак си встрани, приглушено, само за най-ревностните вярващи. Въобще 25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година. По онова време, преди повече от 30 години, моето поколение бяхме деца, безкрайно щастливи по тази най-главна причина, пише socbg.com.

А в навечерието на Нова година щастието ни се умножаваше, тъй като тогава получавахме подаръците си, не на Коледа. Задължително по един от работата на мама и на тате. Там, където работеше моят баща, не организираха новогодишни тържества за децата. Една вечер след работа татко просто ми донасяше подаръка. Беше доста прозаично, някак си анонимно, затова и не се вълнувах особено, имаше единствено малко любопитство. Оттогава знам – не е важно само какво ще подариш някому, но и как. Затова пък от работата на майка ми задължително имаше новогодишен празник за децата – с елха, Дядо Мраз с торба, от където той вадеше подаръците и Снежанка, която да краси пейзажа и да му помага.



Главните роли на белобрадия старец и принцесата с бяла рокля и корона се изпълняваха от колеги на майка ми. Обикновено тържествата се правеха в банката, където тя работеше, но една година бе в Кукления театър. За да получа подаръка си, тогава за пръв път се качих на сцена – много отговорно място в детските ми очи. Пред другите, на сцена, няма как да се скриеш. Хубаво и страшно.

Истински вълнуващият спомен от онзи новогодишен празник обаче е нещо съвсем незначително като събитие, но оставило у мен силна следа. Както често става при спомените, това не е случка, а усещане, състояние на душата. Смрачава се, вървим с майка ми към въпросния Куклен театър. Тя ме държи за ръката, прехвръкват рехави снежинки пред лицето ми. След броени дни е Нова година. Аз съм радостно развълнувана от неизвестния подарък, от празника. И обгърната от блаженото чувство на защитеност и сигурност. Това са двата детайла, които ще помня винаги – ръката на мама и снежинките.



Новата година на моето детство през 70-те – 80-те години бе немислима без украсената елха. Екологично мислещите ни съвременници може да се ужасят, че нямаше изкуствени дръвчета. Но тогава алтернатива липсваше, а и през ум не ни минаваше да щадим борчетата, които се отглеждаха специално, за да бъдат отсечени за Нова година.



Много харесвах новогодишните си играчки за елха, особено най-старите. Купувани са от мама още, като съм била съвсем мъничка, така че за мен те са били винаги у дома. Всяка година купувахме поне по една нова играчка, за да обогатим украсата, а и заради счупените – като малка обичах да ги докосвам с едно пръстче, изпънато напред. То се оказваше по-силно, а играчката по-крехка от очакваното и поразията бе на лице. Всяка играчка си имаше име: „камбанките“, дядо Мраз“, „лимончето“, „чайничето“, „гроздовете“, „бъчонката“, „елхичката“, а върхът бе „ракета“.

“Нощите около Нова година миришеха на смола, на борова гора.”

Причината бе проста – елхата стоеше в моята стая, върху масата и аз спях почти в подножието й. Чувствах се като сред боров лес. Нощем чувах как понякога игличките падат, а украсата проблясваше вълшебно в тъмнината. Бе леко загадъчно, романтично и много, много хубаво.

За бананите по онова време, за което разказвам, се е изписало много – те станаха негов символ. Само че аз свързвам Новата година не толкова с този чуждоземен плод плюс портокалите, които също се появяваха именно тогава, а с фурмите, вероятно защото съм ги обичала повече. В почти тийнейджърска възраст съм, метнала съм крака върху облегалката на фотьойла и гледам едно чешко филмче на новогодишна тематика. Помните ли чешките приказки? Едновременно с това бавно и славно ям фурми, наслаждавам се на вкуса им, на филма и на едва доловимото трополене в съседната стая – мама готви задължителните у дома за Нова година сърми. Ако блаженството може да бъде описано, това е то!