Отдавна изгубена луна може да обясни защо Марс е толкова различен от другите скалисти планети в Слънчевата система.

В момента Марс има две малки луни. Но в началото на своята история Червената планета може да е имала много по-голяма луна, Нерио, която може да е отговорна за странната форма и екстремната топография на Марс, предполага Майкъл Ефроймски, астроном от Военноморската обсерватория на САЩ във Вашингтон, окръг Колумбия, в документ, изпратен в Journal Geophysical Research: Planets и е достъпен като препринт чрез arXiv.

Марс е дом на някои от най-екстремните пейзажи в Слънчевата система, включително най-големия каньон, най-високата планина и най-големия алпийски регион. Този район с висока надморска височина, известен като изпъкналостта на Тарсис или възвишението Тарсис, доминира в западното полукълбо на Марс близо до неговия екватор.

Районът на Тарсис е широк около 5000 километра и се издига на височина до 7 километра, без да се броят масивните му щитовидни вулкани, които се издигат още по-високо. Почти точно на противоположната страна на планетата от Тарсис се намират Terra Sabaean и Syrtis Major, друг район с голяма надморска височина и съответно масивен щитов вулкан, пише "Фокус".

Във всеки случай, значителната маса на Нерио променила формата на Марс със своята гравитация, повишавайки приливите и отливите в магмените океани по същия начин, по който Луната на Земята повишава приливите и отливите в океаните на нашата планета днес.

Но тъй като Марс е по-малък от Земята, той се охлажда много по-бързо и неговите приливни издатини са заключени в получената форма на планетата.

По някакъв начин Нерио е загубен, пише Ефроимски. Той може да е бил унищожен от удар, оставяйки зад себе си настоящите луни на Марс Фобос и Деймос, спекулира той, или може да е бил разпръснат от Слънчевата система чрез гравитационно взаимодействие с друго тяло.

Подобни сблъсъци и разпръсквания са били често срещани

Подобни сблъсъци и разпръсквания са били често срещани в ранната слънчева система. Астрономите смятат, че Земята е получила луната си от сблъсък с протопланета с размерите на Марс и разпръскването между външните планети е изместило първоначалните им орбити, които някога са били много по-близо до Слънцето, до сегашните им позиции.

Но е достатъчно Нерио да е съществувал определен дълъг период от време, за да деформира Марс, докато изстива, това може да е подготвило сцената за драматичния пейзаж на тази планета, казва Ефроймски. По-нататъшни геоложки процеси може да са продължили да действат, повишавайки възвишенията и довеждайки до странната форма на Марс.

Въпреки че тази възможност е интересна, Ефроймски признава, че обяснението на Нерио е само хипотеза. Идеята за кратко съществувала голяма луна повдига много въпроси, особено по отношение на нейното формиране и последващо изчезване.

Например, ако Нерио беше унищожен, той трябваше да остави поредица от кратери по дължината на пояса, подравнен с орбитата му, но такава верига от кратери не съществува. От друга страна, по-нататъшни сблъсъци и геоложка активност биха могли да заличат тези следи.

Освен това хипотезата изисква геоложките процеси да пренесат подобренията и деформациите, инициирани от Нерио, в техните съвременни форми, издигайки първоначалните възвишения още по-високо.

Въпреки че е разумно да се предположи, че процесите на нагряване и охлаждане във вътрешността на Марс естествено биха увеличили всякакви изкривявания във формата на планетата, това не е гарантирано.

Ефроймски призова други изследователи да оценят тази идея и да обмислят дали има разумни начини за търсене на доказателства за тази изгубена луна.