Днес много от лекарите станаха телевизионни звезди. Нищо лошо, стига да е полезно. Дано тази бързо придобита популярност да ги прави по-успешни в борбата за здравето на техните пациенти.

В новата си книга "Забравеният Хипократ" д-р Тотко Найденов разказва отново за лекари, но те са неизвестни, анонимници, не са блестяли на екрана, за тях не са писали по вестниците и въпреки това са оставили дълбока следа в сърцата на хората, а и в историята на тази славна професия.

В мнозина ще видим истински герои, въпреки че  не са живели с подобно самочувствие. Напротив, бродейки ден и нощ по калните улици, давайки кръв, докато оперират, пренебрегвайки собственото си здраве заради живота на другите, те са следвали своята велика мисия: да бъдат лекари.


- Д-р Найденов, Хипократ не е забравен. Защо така сте озаглавили новата си книга?

- Хипократ, бащата на Медицината, разбира се, не е забравен. С това предизвикателно заглавие имам предвид някои негови знаменити български наследници, над които бавно, но неумолимо, пада сянката на забвението. Няма нищо по-тъжно от това. Човек е изживял своите си, скъпернически отредени му от Бога дни на този свят, дошло му е времето и го напусне. И - все едно, че никога не е бил; всичко, което е сторил, е изтрито и скрито-покрито.

- За кого разказвате в своята книга?

- Нека започнем с д-р Васил Соколски, роден в Жеравна през 1844. Завършва тригодишната Медицинска школа в Букурещ и става лекар и аптекар в родното си село, а после - в  Пазарджик и Перущица, откъдето е изпратен делегат на Първото Велико Народно събрание в Оборище. Бенковски го взема в щаба на Хвърковатата чета. След разгрома е заловен край Етрополе. В съда заявява, че е единствен подбудител на въстанието в Перущица и моли съдиите да пуснат оцелелите подсъдими, а него - да  обесят.

При първия опит напречната греда на бесилката рухва. Въпреки османското правило отървалият се по този чудодеен начин човек да не се увесва повторно, турците отново сковават бесилката, този път по-здраво. Едрият, синеок мъж хладнокръвно ги наблюдава, пушейки последната си цигара. Но сега пък въжето не удържа едрото му тяло и се къса, но пак не го опрощават.

Преди да се люшне на примката за трети път, лекарят-бунтовник извиква безсмъртния хъшовски призив: "Да живей България!"

Животът си за свободата е дал и опълченеца д-р Васил Везенков, а фармацевтът Васил Петлешков умира героически, печен на бавен огън, но продължава да твърди: "Сам съм други няма."

- С куршум, но от свои си отива от този свят и един друг от вашите герои - д-р Петко Момчилов... Кой е той и какво се случва се него?
 
- Д- р Петко Момчилов е пламенен родолюбец, блестящ хирург, ортопед и акушер-гинеколог. Роден е през 1893 г. в Търново. Баща му Иван Момчилов е възрожденец от Елена, създател на първия наш Педагогически факултет. Синът учи медицина в Лион, но на два пъти прекъсва следването си, за да се включи като доброволец в  Балканската и Първата световна войни. Когато се връща да продължи обучението си,  в Лион му отказват, тъй като е воювал против Франция. Завършва в Неапол, като защитава докторска дисертация по хирургия, а неговият професор настоява  да го осинови и наследи клиниката му.

Търновецът обаче отказва и се завръща в родината. Известно време е полкови лекар в Пловдив. През 1924 г. печели конкурс за главен асистент на  проф. Александър Станишев и три години работи при него.

- Но се отказва от престижната научната кариера. Защо?

- Вече е женен с Христина Панайотова и решава, че му е време за самостоятелна практика. В родния град на съпругата му - Ямбол, купува триетажен тютюнев склад и го преобразява на клиника с 21 легла и кабинети: по вътрешни болести, хирургия, там е и първия в града рентген, има модерна операционна, както и родилна зала.

"Момчиловата клиника" става синоним на здраве и рождество, а лекарят - на човечност и висок професионализъм. Лекува и ранени нелегални, дори оперира и укрива един от тях. По време на  Отечествената война се включва - за трети път, като доброволец, заедно с жена си и по-голямата дъщеря.

- Но защо след толкова заслуги живота му завършва така трагично? 

- След 9 септември клиниката е национализирана. Собственикът й безвъзмездно предоставя цялото й оборудване, а той самият е назначен като обикновен ординатор на АГ-отделението на градската болница. Там, заедно със зет си архитект Сиромахов, изобретяват първия в България кувьоз, с който спасяват  десетки недоносени.

- Какво се случва после, та да се стигне до разстрела му?

- В един скалъпен процес докторът е обвинен в шпионаж полза на шест държави. Съдийката Екатерина Биолчева дори и не поглежда подписката от 10 000 местни граждани, зовящи за милост към най-прочутия им доктор. Тя му отрежда  разстрел.

- Не го ли защитава нелегалният, когото е спасил?

- Не, той малодушно се укрива, не отива в съда, като с това улеснява унищожението на своя спасител. На 23 януари 1953 г. лекарят-доброволец в три войни за Майка България, е изправен пред стената. Чуждите куршуми са го пожалили, родният - не. Конфискуват цялото му имущество, семейството е изселено. През 1993 година е реабилитиран напълно.

- Една от главите в книгата си сте озаглавили "Всеотдайност". Това ли е най-важното качество за един лекар?


- При произнасяне на тази дума веднага в съзнанието ми се изправя един дребничък телесно, но с неизмеримо могъщ по дух лекар, д-р Алекси  Деянов. Той е роден и до смъртта  си остава в крайгранично село Могилица. Години завежда здравната му служба, грижейки се за десетина села наоколо. При това е по-болен от всички свои пациенти.

Три пъти седмично в жега и студ пътува по стръмните родопски завои до смолянската  болница, за да му извършват хемодиализа. Прави го само нощем, за да може сутринта да се върнена в селото и си изпълнява лекарските задължения. Не спира дори когато му ампутират крака. Докато накрая издъхва...

- Наистина каква всеотдайност. И е жалко, че за този лекар никой не е чувал.

- Той не е сам. Например неврологът Иван Белев от Ямбол - човечец невзрачен, тих, с безшумна стъпка. Като студент е давал кръв по 3-4 пъти годишно. Попитах го: Защо го прави като не знае кому ще я прелеят? Отговори ми простичко: "Свиди ми се човекът...". И изведнъж този малък човечец, с почти детска фигурка, ми се стори огромен, цяла канара! "Свиди ми се човекът...".  Ето един девиз, достоен да стане всеобщ за световното лекарско съсловие. Бих го предложил на СЗО, но е безсмислено. Там отдавна не знаят друг термин, освен ваксини...

Думата "всеотдайност" извиква спомена и за големия хирург д-р Васил Ковачев. Той не веднъж ляга на съседната на операционната маса и чрез един старовремски апарат половин литър от неговата кръв потича към угасващото тяло на болния. После става и довършвал операцията. Така го спасява два пъти.

Исак Гозес