– Г-н Звездинов, няма и година от последната ви Национална литературна награда „Христо Смирненски“, която получихте и току-що печелите нова, на името на Георги Джагаров. Признанията за вашето творчество през времето са осем литературни награди, а тази е деветата ви. 
– Нека призная откровено, че тя ме изненада. Ако беше преди години, щях да съм мислил за нея, но сега дойде някак внезапно и неочаквано.

– Защо така?
– Защото й беше времето преди години. Сега я приех като закъсняло признание. Но ме радва, разбира се. Защото докосна една далечна струна на съдбовното ми и драматично общуване с Георги Джагаров.

Върна ме в 1965 година, когато като съвсем млад поет станах негов любимец. Избра ме между мнозина други. Чак сега разбирам защо. Може би бе видял в ранните ми стихове своя порив, своя поглед към света, безкомпромисната чистота на възгледите, отношението към родината, природата и фолклора. Усетил ме беше като никой друг. И ме подкрепи във всичко – за първата ми книга, запозна ме Владимир Башев, който написа предговора, настоя Слав Хр. Караславов да я издаде.



Предложи ме за член на Съюза на писателите още тогава, защото книгата направи впечатление. Може би участта ми, пътят ми щеше да бъде съвсем друг, защото той получи огромна власт точно в областта на културата. Но съдбата попречи това да се случи. И най- много си попречих аз самият.

– Може ли да разкажете подробно историята?
– Затова казах, че общуването ни беше съдбовно и драматично. Той ме обичаше и подкрепяше като син, и когато стана председател на СБП, ме покани и на работа в международния отдел на съюза. Възложи ми сериозни задачи, с които, мисля, се справих добре. Направих картотека на преводачите в България, която после стана основата за създаване на Съюза на преводачите.

Бях от най-активните организатори на първата международна писателска среща. Изпрати ме в делегации зад граница за укрепване на връзките с други писателски съюзи. Това беше оправдано доверие.

Но лошото на тази обсебваща привързаност беше, че искаше неотменно и навсякъде да бъда до него. И в работата и в нескончаемите вечерни „разтоварвания“. А това не ми беше в природата, в характера, и още повече – бях младоженец. Плахо гледах да се отдръпвам, но той беше неумолим „ще свикнеш“. Не свикнах, и така се стигна до разрива. Отидох един ден с оставката си при него.

Той не можеше да повярва: „Всички мечтаят за твоето място? Единствено тебе съм назначил с постоянен договор. Помисли си!“ Но аз бях непреклонен, защото и вкъщи вече беше много напрегнато.

„Никой не ме е напускал и ще си теглиш последствията!“– разгневи се той. И си ги теглих повече от десет години, загубил влиятелната му подкрепа. Още повече, че в тази пукнатина между нас се наместиха мои „приятели“, разшириха я и я направиха необратима. Тъкмо тогава съдбата ме лиши и от Владимир Башев…

– И в какво се състояха „последствията“?
– Трудно си намирах работа. Където и за каквото се предложеше моето име, бях заменян с друг. Станах член на Съюза цели 13 години, след като ме беше предложил тогава. Не знаех защо. Научих го много по-късно, малко преди той да си отиде.
Научих го от самия него. На плажа, на писателската почивна станция, когато вече всички го отбягваха.

В един късен следобед ме покани да седна до него и ми разказа всичко това. И ми поиска прошка. Бях смаян от великодушното му откровение. Можеше го само много силният и честният. Всъщност, през всичките онези години го ценях и като поет и като личност.

И съжалявах за постъпката си, че не бях оправдал доверието му да го подкрепям отблизо. Ценя го още повече сега, след мъжеството да признае, да се извини. Но, явно, това му беше присъщо, беше такъв – личност, истински стойностен поет, който стои зад всяко свое действие и стих.

– Наистина драматична връзка сте имали! Но въпреки всичко ти се утвърди безспорно като поет.
– Така се изразиха и творците, присъствали на награждаването ми. Ще призная, че препятствията не само ме калиха, но ми дадоха и сили, и теми. По негово време ми беше още много рано за по-голямо литературно признание.

А онзи ден, на награждаването, се случи още нещо интересно. Получих една книга за Джагаров - „Поетът и НЕпоетът” от Цвета Джагарова, жена му, която не можа да дойде, но ми я изпрати, за да ми честити наградата. Много ценна и стойностна книга. Книга, документирала неговите терзания. Която го извисява още повече като поет и личност, като човек останал верен на себе си.

На базата на неизвестни негови бележки за преживяванията му и размислите му в „клещите на властта“. За борбата на поета със самия себе си. Благодарен съм й!



– Наистина съдбата сякаш се намесва, за да дойде всичко на мястото си, макар и с такова закъснение...
– Това е литературна история и трябва да остане. Разказах го на тържеството. Защото присъстваха хора, които могат да го потвърдят като свидетели. Там бяха Матей Шопкин. Величко Хинов, Петър Андасаров, Трендафил Василев… Защото на рожден ден се разказват  спомени. Всичко е част от наградата.

Казах вече, че винаги съм ценял Георги Джагаров и приемам наградата като увенчаване на нашата съкровена връзка. Вярвам, че ако ме чува отнякъде, с облекчена радост ще ми каже: „Честито!“.
 
Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ
Снимки: Анжела ДИМЧЕВА