Някога бе кумир на младите поколения в соца, още с първата си книга „Неандерталецо мой“. На старини го бяха забравили.  Докато чакаше възраст за пенсия, беше станал работник за всичко, вършеше градинска работа по вилните зони край София.

След Промяната, да си писател не беше  човека с ореол от соцвремето. Една емигрантка бе написала по този повод, че писателите на Запад се смятат за хора - маргинали. Чудеше се, какво ли правят и как  живеят някогашните звезди на литературата ни. 

Защото те не фигурират сред най-уважаваните, каквито са търговците, докторите, инженерите, хората със сериозни Каси зад гърба си.

Тях не можеш да видиш по улиците, метрото или в местния ресторант. Просто дойдоха времената на някогашния Смирненски. Дали Станоев е имал дни когато е гладувал? Имал е. Дали е молил някого за нещо? Никога!

Последно видях писателя Янко Станоев -1944-1923г.  в края на миналата пролет. Почина  два месеца по-късно на 25 юни.

Зърнах го от трамвая с който пътувах. Бе седнал до портите на Софийска градска библиотека.  Скокнах  на спирката и право към него. Той живееше съвсем наблизо,  на площад Славейков и ул. „Солунска”.

„Ей, откога не съм те виждала!?”

Той не реагира както  друг път с някоя смешка на уста.

Припомних как двамата с приятеля му Васил Жеков правеха всеки ден тегели по „Граф Игнатиев.” Тогава в „прехода” и двамата бяха на попрището жизнено в средата,  но нямаха  нито работа, нито пари. 

Но Янко  изведнъж  се спря на открития пазар, който се разполагаше тогава  на „Граф Игнатиев” пред църквата „Седмочисленици”  и като изброи стотинките си, ми   каза:  Искам да те почерпя... И ми подаде два банана от сергията, след като бе провел кратък пазарлък.

Такъв си беше – вечният кавалер. На младини  не даваше друг да плаща на масата, освен ако това не е Васил Жеков.  

Попитах го:  да седнем наблизо да хапнем нещо.  „Нито ми се яде, нито ми се пие даже...” изрече.  Реших, че ей сега ще си върне обичайния  начин  за весел разговор.

-Къде ти е ординареца?

-Дал съм му отпуск, веднага реагира  Янко.

Станоев и Жеков, двамата писатели   са  почти връстници.  Бяха като Куку и Пипе. Янко слаб, висок, Жеков – висок, заоблен.  Докато вървят, все  нещо говореха оживено и накрая здравата се скарваха.  Май само третият им приятел, композиторът Ценко Минкин,  можеше да ги помирява.

Наскоро попитах Васил Жеков: За какво толкова се карахте с Янко Станоев?

-Как за какво? Винаги кой от двамата е по-голям писател!  Разгневяваме се и  се заканваме, че повече няма да се срещаме и да се виждаме.

Щях да падна!  Та кой сега  обръща внимание на пишещите!?

-Да, но ние с Янко открай време си съперничехме. Той казваше: Аз съм големият писател. А аз, Жеков оспорвам  и започвам да му давам  за пример свой разказ   за дебелия си чичо...На Станоев му е писнало и ме прекъсва: Жеков, ако имах  твоето въображение и  с  моето писателско майсторство каква литература  щеше да стане!!! И толкова здравата се скарваме, че Станоев стигаше до любимото си изречение: .„Излез навън да се разберем!” „Сега ще се разберем!”- отговарям, но ако си тръгна, да знаеш, че сметката не е платена.  И той си сядаше обратно.

Разказва ми Жеков : 

-Вървим с Янко и той изведнъж свърна в аптеката: „Господа,  аз съм болен, много съм болен, трябва ми аспирин и витамин Це. Опашката : И ние сме болни, всеки чака реда си. Господа, мен душата ме боли. Вие сте  болни, ще ви мине,  а мен душата ме боли  и не спира...Купи си лекарствата.  Никой не му се скара.

Навремето при социализма,  когато всички бяхме млади, писателството стоеше на висок пиедестал.

 Писателите се въодушевяваха от съперничество помежду им, ставаха кумири за своите читатели, постоянно ги викаха по градове и предприятия  да представят свои книги. Беше знаменито време за културата. А и с парите, които получаваха от книгите си, можеха да си купят я кола, я да събират за жилище.  Можеха да се облекат елегантно и да водят мадамите, които ги обожават на театър и ресторант.  

Когато най-напред се появи  легендата  Кольо Николов , неговите първи книги се четяха масово в училищата,  под чиновете,  от новото поколение. Той бе наречен бащата на „инфантилната проза” с книгите   „Облаци от бяла светлина”, Влог  в швейцарска банка”„Слънчеви квадрати по зимния плаж”. Това беше нова стилистика,  която отговаряше на  живота на младото поколение.  А Янко Станоев записа още с първата си книга „Неандерталецо мой“  името си в българската литература.  

Заедно с имената на още десетина нови, модерни  автори  -  Кольо Николов,  Станислав Стратиев, Росен Босев, Владо Даверов, Христо Калчев , Александър Томов,  Илинда Маркова, Цветан Пешев, Георги Марковски, Димитър Яръмов,   Божидар Томов,  Никола  Радев,  Иван Голев, Димитър Паунов,  а  след тях Виктор Пасков, Валентин Пламенов, Михаил Вешим.

Янко Станоев обичаще да казва:  Всички ние сме излезли от ръкава на Кольо Николов, перефразирайки  съвременник на Гогол, който казвал: Всички сме излезли от „шинела” на Гогол. Но демократичните времена сринаха творците. Отминаха  ги като  забравени  статуи и за тях настана  трудно време. Писатели и особено поети останаха без работа и тръгнаха да работят каквото и да е.

По времето на соца, Кольо Николов беше голям приятел с Янко Станоев и още не беще  „избягал” в Щатите. Та  отидохме  един ден с него у Янко Станоев да видим как се е настанил в жилището, което му отпуснаха  от Съюза на българските писатели, защото нямаше покрив , но имаше признания и награди.  Кольо Николов  се наведе в антрето да вдигне паднали книги и да ги сложи на шкафа.  В това време Янко Станоев се провикна:  Не ги вдигай, те са за килера. В шкафа  си държа само хубавите книги.  Другите  слагам в килера, да не ми  „изцапат”  хубавите книги.

По соц времето пищешите винаги можеше да  ги намериш в „Бермудския триъгълник“, - понеже и трите места бяха в околните улици до площад  Гарибалди:  ресторанта на Съюза на журналистите,  ресторанта  на Съюза на писателите и в клуба на преводачите .

С моя приятелка една вечер се отбихме  при писателите. Янко като ни видя веднага гръмогласно ни покани на масата си. Той харесваше приятелката ми и не пропускаше случай да я ухажва. Спусна се да й прави комплименти, да бъде кавалер, харесваше му да е кавалер към дамите.

По някое време се заджавкаха през масите с Виктор Пасков, който пристигна по-късно.

Видях, че става напрегнато  понеже Виктор не можеше да спре като се наелектризира. Янко запази самообладание, но можеше и внезапно да скочи. Почвам да дърпам нашата група да си ходим. Ставаме, и докато Станоев се облича, отправя към Виктор дежурната си фраза: „Я, ела отвън да се разберем!”. А Виктор,

явно на градус , продължава: „Хайде, де, давай!” и налита като петле. Янко само леко се навежда:  „Недей, бе момче, не ме предизвиквай, израстнал съм на село, гледал съм животни, работил съм на нива, недей, ще съжалявам после...”

Излизаме навън. С приятелката ми сме хванали под ръка от двете страни Янко и усилваме крачка. Виктор продължава да крещи подире ни, следва ни и се заканва с пълен глас”.   Ние вървим към Централната поща по празната улица. А Янко: „Какво иска този човек, търси си белята, не искам да го ударя, щото лошо ще стане. Вие наистина ли се уплашихте? .Нищо няма да му направя. Виктор го е яд,  че съм с две красиви мадами, а той ходи сам, като никога.” И изведъж стана весело и започнахме да се смеем.

Разказах тази стара случка на Янко Станоев в онзи топъл ден, докато седяхме на площад Славейков..Той се усмихна и само каза: Хубаво беше, веселяхме се, радвахме се. Спомените са уморителна работа.

Пишеш ли?- попитах.

Днес е по-добре да не пишеш. Всички захванаха да пишат, какъв е този океан от книги, потъваш, удавен си.

Попаднахме в големите лъжи, хората знаят, но нямат думата. Не вярвах ,че ще дочакам пенсия, а сега седим по пейките окаяни пенсионери.. Нямаме пари , бедни сме.  Аз си чета хубавите стари книги и им се радвам. Те са си пак хубави. Добре че не съм престанал да се смея.  Дори и сам по улицата се смея като се сетя нещо от Швейк.

 Момичетата ми Неда и Нада добре че отидоха в Испания. Имат моя лек характер, моето веселие, а тамошния живот е благосклонен към тях и смислен за разлика от тук.

Държавата ни 30 години е на последно място по всичко. Пенсионерите сме най-бедни от всички в Европа. А политиците ни все се радват, какъв абсурд. Че и се хвалят. Те са пълни бездарници. Често бездарният човек във всяка сфера не вижда нищо, но върви и повтаря като папагал каквото са му казали по -горните.

Савка ЧОЛАКОВА

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук