Винаги досега съм бил критично настроен към битието си, а и да си призная, то никак не беше лесно от мига, когато в главата ми и в цялото ми усещане влезе демонът - ще бъда писател. Цели 50 години съм пленник на тези свои демони, започва своето спонтанно откровение специално за читателите на в. „Над 55“ Димо Райков.

Парадоксално, но е така. Сега, на прага на своите 70 години, го осъзнавам. Щастлив пленник съм. А и сякаш Господ се погрижи да ми „помогне“, даде ми живот, белязан от живеене в две епохи, тази на социализма и тази на уж демокрацията. И то точно поравно като години. 35 години в затворено общество и 35 години в „протекло“ отвсякъде общество, имитиращо демокрация.

35 години живот зад гранична бразда и непристъпна стена - ограда с бодлива тел. И с много смърт около нея.

И 35 години в... тотална свобода. Но всъщност балкански модел, тоест „свободия“.

Не може чак такова съвпадение да бъде случайно, нали?

Значи нещо ми е подшушнал Господ, може би за нещо ме е избрал, а и моето гранично откъм родно място, но и откъм време на живеене поколение...

Когато общувах с един от големите френски писатели, Жан-Клод Кариер, той неведнъж ми повтаряше: „Писатели като теб, Райков, са белязани от Бога, дадено ви е да живеете във време на две коренно различни и мразещи се идеологии-светове и оттам да имате мисия да покажете какво става с човека, попаднал в един такъв водовъртеж.

Много е интересна тази тема за рухването на тоталитарната система. Как така тя рухва и какво става с хората от тези страни? В някои от тях се отключва дивото! Интересно и уникално време за писателство. Но дали ще ви позволят властите тъкмо на вашето поколение да разкаже за това? Обикновено не позволяват, а дават възможност да говорят на тази тема на тези след вас, които не знаят за какво всъщност иде реч.“

Но май думите на Жан-Клод Кариер се оказват пророчески.

Аз усетих върху себе си и другата част от неговите мисли - да,

властите направиха така, че истински живелите в българския, в съветския комунизъм да нямат възможност да разказват за него, а това да стори поколението след тях, което почти си няма хабер от сърцевината на тоталитаризма,  а често е израснало и в свободното западно общество.

И темата, голямата тема за „отключване на дивото“, се профанизира нарочно и приема карикатурни очертания.

Аз тръгнах от родното крайгранично градче Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, на десетина километра от българо-турската граница. И извървях немислимия път през ученическите си, а после и университетски години в Бургас и Велико Търново, войнишките в Ямбол и Варна, после през Кюстендил и София, та чак до Париж. До Мечтата. Моята и на читателите ми. Едно толкова дълго и толкова странно пътуване! Пътуване подир Мечтата, въпреки времето и жребия на съдбата.

Спомням си винаги думите на литературния критик Здравко Чолаков, който, щом ме срещнеше, все широко се усмихваше и казваше високо - Димо Райков – Усмивката!

Така ме наричаше и добавяше винаги, при всяка наша случайна среща, било в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5, било на площад „Славейков“, било в редакцията на най-маститото в ония години литературно списание „Септември“, чийто автор бях - това е винаги най-усмихнатият български писател, така казваше, сам усмихнат, иначе строгият литературен критик. А проф. Здравко Чолаков, голям ерудит, познаваше много български писатели от различни поколения...

Да, аз дойдох в литературата от родното ми погранично Малко Търново... усмихнат! Може би защото

бях девствен откъм знание за нравите в това писателско общество,

може би заради вроденото ми преклонение пред писателството.

Спомням си как години наред, дори вече и с куп книги и признание от едни от най-големите български критици, аз изпитвах неудобство и почти срам да се нарека писател. Та това „писател“ бе нещо огромно, нещо свише, нещо, което ме караше да изтръпвам.

А днес... Днес наляво и надясно - писател, писател, писател...

Събере някой плагиат оттук-оттам от мрежата чужди текстове и идеи, скалъпи нещо и хоп - писател...

Писател, вятър...

Все това чувам, това чета, и то за хора, които дори не пишат грамотно.

Да, щастлив писател съм, макар от 2003 г. до пенсионна възраст да съм бил без... работа. Да, без официална работа.

Може би съм единственият български писател, който през тези двайсетина години се е издържал, каквото и да значи това, единствено от писателски труд, колкото и малко да е заплатен той в България

Но това е истината.

Истината всъщност е и тази, че макар и официално безработен, аз бях може би от хората, които най-много работеха през този период.

Защото освен че отгледах две внучета за тези близо двайсетина години в Париж, написах и издадох точно 14 книги през този уж безработен период... Парадокс, нали?

Но илюстрация на незавидното битие и положение в обществото на писателя изобщо. Никакво внимание от страна на държавата към писателя след 1989 г. Никакъв респект към ежедневния му, ежечасен труд, към това непрекъснато „тлеене“ на главата му - за писателя няма и ден почивка,

няма пощада от демоните, които го връхлитат постоянно - и денем, и нощем. Той винаги пише, дори и на погребение на близък...

Всяка нощ, към три часа призори, аз се будех и започвах да... пиша. Навик по принуда, който ми донесе много радост от докосването до думите ми, но и много болка сега, когато трябва да плащам за този начин на живеене.

Пишех и бях свободен! Бях усмихнат. Вътрешно.

Пишех, пишех, гледах да не събудя уморената от работата моя съпруга.

И не усещах как идва сутринта. Обличах се и тръгвах към влака за дома на внуците ми... И ги отглеждах, и ги учех на български език, и заедно ходехме из Париж, опознавайки великия град... Късно вечерта се завръщах в квартирата... Хапвах набързо и започвах да пиша, да, пак да пиша...

Най-красивото време за мен, докосването до думата...

Почти всяка година имах нова книга, рояк премиери из цялата ми родна страна, пълни зали, блеснали погледи, а аз говоря ли, говоря за Париж, за моя, за нашия Париж, за Мечтата...

Боже, с какъв възторг говорех, с колко любов, въпреки трудностите, които всъщност преживявах в този иначе чуден град.

Защото исках да внуша на моите българи да се обичат, но и да бъдат критично настроени като парижани, да живеят, търсейки в живота си не само оцеляване, а и поне мъничко радост от живота.

И моите първи парижки книги - „Париж, моят Париж...“, „Бг-емигрант в Париж“, „55 тайни на Париж“ - бяха посрещнати с толкова възторг от читателите! Всъщност моят възторг към Париж се преля и предизвика също възторг у читателя!

За година-две десетки хиляди българи се докоснаха до Париж и Франция чрез моите книги. Спомням си сега винаги думите на поета и издателя Пламен Мавров, който веднъж в НДК на поредния Панаир на книгата ми каза: „Димо, ти утрепа рибата с твоите парижки книги!“.

Тогава, при моите премиери и представяния из страната, пък и в чужбина аз бях най-щастлив! О, как говорех, говорех за любимия Париж, за смелостта на хората в него, за тяхната вечна критичност и недоволство...

Да, бях озарен! Защото усещах с всяка клетка на своето съществувание, че съм нужен на тези почти отчаяни хора пред очите ми, че те са откъснали от времето си и са дошли да поемат поне мъничко от моето щастие, от моето докосване до Париж, да изживеят, макар и илюзорно, магията Париж...

Къде ли не съм бил с „моя“ Париж в България! Официално - чрез премиерите ми, но и неофициално - чрез случайните ми срещи с моите читатели по улиците, в книжарниците...

Да, най-щастлив съм бил, когато срещах случайно поредния си читател на улицата,  когато ме спираше непознат допреди миг човек – господин Райков, как е в Париж.... И след минути разговор се разделяхме, но вече като близки приятели, озарени еднакво от оня огън, парижкия, като хора от една общност, аз така я кръстих - „Общността на нежните“.

Нима е малко това за един живот на един писател - да създаде една общност на мечтаещи хора, на хора, които може би знаеха или поне се досещаха инстинктивно, че са посочени от съдбата и историята, от господарите на света, за жертви на епохата, на времето си, да, за необходимите жертви, но все пак и те бяха хора, живи люде, копнеещи, искащи и те като всяко живо същество мъничко топлина, мъничко радост от живота...

Защото аз, живеещ вече в Париж, виждайки тамошния начин на живот и сравнявайки го с българския, усетих, осъзнах в каква гнилост и в какъв своеобразен концлагер на контролираната бедност бяха поставени моите сънародници, нашите бащи и майки, дядовци и баби у нас, живеещи единствено от геноцидни пенсийки-подаяния за оцеляване след цял живот честен до полуда и безкористен за децата си труд.

Осъзнах мащаба и жестокостта на „менгемето“ на българския живот. И греха на властниците, които и да бяха те, към тези толкова кротки и толкова добри и работни хора-светулки, които живееха не за себе си, а за децата си...

И ето, моите книги им даваха на тях, бедните и смачканите духом, дух и копнеж. Макар и за мигове, макар и илюзорно, но моите книги ги докосваха, трогваха, предизвикваха сълза в очите им...

И те тръгваха, пътуваха до „своя“ си Париж. До Мечтата.

Всъщност аз и това исках. Това бе и посланието на един от любимите ми писатели, Албер Камю:

„Писателят трябва да слугува не на ония, които правят историята, а на ония, които я изтърпяват“.

 

Димо Райков е роден на 31.07.1954 г. в Малко Търново. Завършил е минно училище в Бургас и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Работил е като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-ото Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика. Член е на Сдружението на българските писатели. Носител е на редица национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Автор е на книгите: „Стълба от камък“, разкази, 1983; „Жребият“, повест, 1987; „Мигът на невестулката“, разкази, 1989, „Писма до мъртвия брат“, роман, 1993; „Пансионът“, роман, 1995.

Преди установяването си в Париж Димо Райков поделя времето си между София и столицата на Франция, творчески плод на което е триптихът за Града на светлината. Той обхваща популярните му книги: „Париж, моят Париж...“ (2006 г.), претърпяла три издания; „BG емигрант в Париж“ (2008 г.) и „55 тайни на Париж“ (2009 г.). През 2008 г. издава „Писма до мъртвия брат. Пансионът. Два романа, благословени от Ванга“. Вече живеещ в Париж, писателят издаде и сборника с разкази „Кестени от Париж“ (2011 г.). Романът му „Реката на смъртта“ (2012 г.) провокира усещането ни за памет – нещо, което толкова ни е нужно днес. Книгата „Диагноза: Българин в чужбина“ също се радва на голям интерес, а през 2019 г. бе публикуван романът „Анхедония“ - разказ за ония хора светулки, без които светът би попаднал във вечна тъма.

„Писма до мъртвия брат“ и „Пансионът“ се намират в 12 от световноизвестните библиотеки. Димо Райков живее и твори в Париж.