Валентин Танев е от родните театрални и филмови актьори, за които професията е сбъдната мечта. Има десетки незабравими роли и емблематично присъствие на сцената. Носител е на множество награди и има зад гърба си повече от 20 филма. В момента българските зрители го следят в образа на колоритния Иван Балкански в хитовия сериал „Скъпи наследници” по bTV. Там героят му се опитва да намери златното съчетание между традиционните семейни ценности и съвременния модерен начин на живот. По-интересното е как Валентин Танев пренася посланието на сериала в реалния си свят, в който е не по-малко динамично и интересно.
- Успява ли образът, който пресъздавате в „Скъпи наследници” – на Иван Балкански, и изобщо цялостното послание на сериала, да се настанят удобно и в реалния ви живот?
- Определено мога да кажа, че са го направили. Интересно ми е да следя не само развитието на моя герой, но и какво се случва и с другите персонажи. Изводът, който си правя, е, че този сериал наистина е заснет доста добре – най-вече от гледна точка на каста. А фактът, че той е сниман екстериорно и в по-голямата си част е сред природата, му дава по някакъв начин много въздух. Възприятието става по-различно, отколкото се получава при другите сериали в България.

Много е важна и липсата на насилие в сюжета
в същото време се третират значими теми, които са нещо, на което аз силно се надявам в чисто човешки план, а и като български гражданин. Това, че на много места у нас вече се възражда един дух в посока хората да се справят сами, без помощта на държавата, даже загърбвайки я. Все повече хора организират свои изложения, обединения, танцови състави или пък си произвеждат нещо домашно. Мисля, че това е здравата семка, която ще ни спаси. Въпреки сложните линии, които се образуват в сюжета, тази положителна енергия действа много добре на хората.

- Темата как хората се справят въпреки държавата е едновременно и хубава, и не толкова, защото щом говорим за нещо подобно, значи държавата е абдикирала от функциите си…
- Права сте, да. Но четейки историята, така е било и по време на турското робство. Въпреки турската империя обаче българският народ е оцелял по някакъв начин. Развил е търговията си, занаятите си, запазил е църквата си. Може би този инстинкт за самосъхранение вече започва да се проявява в българския народ.


Като Иван Балкански в „Скъпи наследници”

- Когато започват снимките на „Скъпи наследници”, успоредно сте снимали и в театъра, но сте спрели да се виждате с приятелите си за дългия период от година и половина. Защо се случи така?
- Много искам да се виждам с приятелите си, но наистина нямам как. Колата ме взема в 7 сутринта от дома ми, в 18 часа ме кара към театъра, играя представление до 22 часа, след което се прибирам веднага, защото на другия ден отново ме чака същата програма. Това е причината. В интерес на истината обаче с течение на времето с останалите колеги в „Скъпи наследници”
наистина си станахме като жители на Бели Вит
Превърнахме се буквално в част от декора, свикнахме един с друг и е много приятно. В същото време заедно постигаме големи успехи, но успех може да се постигне само с много упорит и системен труд.

- Винаги ли сте искали да станете актьор?
- Да, винаги съм искал да стана актьор, но не съм имал самочувствието да го заявя и да го направя от раз. Приеха ме от третия път във ВИТИЗ, но нито веднъж не изгубих желанието си да продължа да се боря за тази мечта. Но не заради популярността, суетата или тщеславието – не. По-скоро ме привлича самото преживяване на сцената.

- Баща ви преди години е бил до такава степен против тази професия, че дори се отказва от вас. Успяхте ли все пак да промените нагласата му?
- Много години, след като вече бях станал актьор, вече бях добил и популярност, той ми каза: „Абе, не съм си дал напразно парите” (усмихва се). Толкова. Но това за мен значи много. В края на краищата може би това е по-верният подход, защото това ми е помогнало по някакъв начин да се доказвам непрекъснато.

- Тогава вашият дядо ви подава ръка – и морално, и финансово.
- Така е, да. Той го направи вероятно заради паметта на баба ми, която много искаше да стана актьор. Тя не можа да ме види като такъв, но дядо ми беше изключително мъдър човек, едновременно с това и човек с изключително чувство за хумор. Много лек за общуване. Обичаше много да ми угажда – правеше всичко, само и само да се развивам. Като малки обичахме много да играем гимнастика – и дядо ми правеше сам от пръти и лостове успоредки. Не ни е забранявал да се развиваме. Освен това той самият, без да е имал каквото и да е било образование, освен четвърто отделение, говореше три езика, а когато стана на 82, започна да учи четвърти.

- На 82 години? Похвално!
- Да, да, такъв беше. Един човек, който живее в едно село, занимава се с животни, със земеделие. Беше много добър градинар.

- А вие какъв баща сте, след като сте имали толкова ярки поведенчески примери – и от баща си, и от дядо си?
- Никога нищо не съм им забранявал. Там, където са искали, там са отишли. Занимават се с това, което искат. Да, понякога се допитват до мен, понякога не, но това е нормално. Според мен най-важното е да възбудиш интереса на детето към едно или към друго – а то само след това ще определи кое му е интересно. Особено в тази образователна система, която ти казва къде, какво и колко ще учиш. Ти му предложи 5 неща – както се прави при прощъпалника на бебето, като се слагат най-различни предмети, пък то само ще каже – „ей това ми е най-интересно”.

- Защо ги подтикнахте да емигрират в Полша и в Белгия?
- Това, което исках да им дам, беше добро образование. И синът ми, и дъщеря ми завършиха гимназии тук. Синът ми беше приет в УНСС. И му бяха намекнали, че масово
в родните университети обичайна практика е да се купуват изпити
Дойде и ми каза: „Тате, аз не искам да си купувам изпити. Искам да получа знания. Искам да уча навън”. И го подкрепих в желанието му. Дъщеря ми постъпи по същия начин.

- Преди години бяхте част от екипа на „Господари на ефира”. Защо си тръгнахте?
- Беше доста сложна ситуацията тогава, ако трябва да бъда откровен с вас. Отговорът ми не може да бъде еднозначен. Успоредно с това бях и заместник-председател на Съюза на артистите и тогава Христо Мутафчиев получи инсулт. Целият съюз легна върху моите плещи. И това продължи година-година и половина. Едновременно с това се измести заснемането на изданията на „Господарите” – в късния следобед. И просто не смогнах. Постоянно пресирах и екипа с ходенията си в театъра и не беше етично да продължавам така. Въпреки това с всичките си колеги там съм в прекрасни отношения, те са много талантливи хора.

- А поддържате ли контакт и с продуцента Маги Халваджиян?
- Да, поддържам. Имам разговор с него, но в момента той работи за друга телевизия.

- Кое определяте като най-трудния период от живота си досега?
- Това са последните няколко месеца, близо година. По време на снимките на „Скъпи наследници” почина майка ми. И въпреки всичко аз трябваше, а и исках да снимам – защото иначе щях да седя вкъщи и да страдам. В живота се случва всичко, важното е човек да намира как да оцелява.

- Какво не изиграхте досега?
- Аз съм реалист. Имам много роли на сърце, но годините минават, съзнавам, че вече не всичко бих могъл да изиграя. Но и тези роли, които все още мога да изиграя, са свързани с решения на режисьори, на театъра, на конкретна ситуация. Общо взето, актьорите сме хора, които сме избирани, доста по-малко избираме.
 

От ляво на дясно: Валентин Танев, Марияна Миланова, Мария Сапунджиева и Георги Кадурин

Постановката му обещава фурор в Сатирата

„На 30 май и 3 юни с Георги Кадурин имаме премиера на постановката „Помощ!!! Не мога да плувам!” (постановка – Валентин Танев, сценография – Николай Нинов, худ. по костюмите – Мария Диманова) на сцената на Сатиричния театър. В нея участваме и двамата, а също и Мария Сапунджиева, Марияна Миланова”, споделя първо с народното издание Вальо Танев. И продължава:
„Постановката е по ранните разкази на Чехов и Нийл Саймън. Всъщност „Помощ!!! Не мога да плувам!” извиква един от персонажите, давейки се в морето, защото е решил да демонстрира как се дави човек и с това да изкара пари. Малката подробност е, че той не може да плува. Когато желанието е по-голямо от възможностите, когато не сме подготвени или не сме направили правилния за нас избор, животът започва да ни подмята, потъваме, започваме да викаме за помощ. Ето това се случва с всеки един от персонажите в постановката. Предполагам и с много от нас. Тогава ставаме смешни, парадоксални, абсурдни! Самият аз съм попадал много пъти в такива ситуации.”

Интервю на Анелия ПОПОВА