Стихосбирката “На моите поети” на Лъчезар Лазаров прави впечатление още при първия неин прочит. Творбите в нея завладяват читателя със своята искреност, дълбочина и философски разсъждения.
Условно можем да я разделим на две части: първата е посветена на нашите поети класици: Пейо Яворов, Николай Лилиев, Елин Пелин, Дичо Дебелянов, Змей Горянин, Евтим Евтимов, Атанас Далчев, Петя Дубарова. Авторът свещеник признава, че тези български творци винаги са го вдъхновявали и са му помагали да се издигне над дребнавостите и суетата в ежедневието, окриляли са го и са засилвали желанието му да живее, защото животът е вечен, няма “свършващи пътеки”

Под заглавието на всяко стихотворение е поместена мисъл, която характеризира най-точно всеки един творец. В “Луна бледна”, посветена на Елин Пелин, чрез преобладаващите безглаголни изречения се долавя атмосферата в българското село, привързаността на автора към него. Авторът е категоричен - за да го опознаеш и обикнеш, “не е нужно много”, а само да повървиш и подишаш въздуха му. 

Лъчезар Лазаров не скрива преклонението си пред големите български творци. Най-силно това чувство се усеща в “Балада за Яворов”. Той е в Поморие, на брега на морето, пред белия паметник на поета. Наоколо е тихо, но в тази тишина сякаш звучат търсещите и неспокойни Яворови слова от “песните, що беше пял”. Днес те са ни нужни, за да има повече човещина и любов, а оставеното на паметника цвете не значи забрава, а живот. 

От стихотворението “Закъсняла мъст”, посветено на Евтим Евтимов, долавяме и патриотичните настроения на Лъчезар Лазаров. 

Той е категоричен - нашата история трябва да се познава от всеки българин, тя не трябва да се променя и с “бетон от безразсъден брътвеж” да се покрива нейната снага, да се продава минало и език, а да остане за поколенията такава, каквато са я написали предците ни. Елегично и нежно звучат стиховете, посветени на Дебелянов, в тях се усеща неговият тъжен и самотен живот и благоговението на свещеника поет, който го нарича “на тих олтар - мъченик!”. Емоционалният свят на Лъчезар Лазаров е неспокоен и търсещ, в него се откриват Николай-Лилиевите “пеперуди”, чрез които той прогонва тъмнината на нощта, стъпква тревогата на деня и просветлява душата си чрез творчество “красиво цвете”, а не “чувствена омая”. 

 Емоционалната изповед на свещеника поет продължава и във втората част стихотворения. Заглавията им са повече от интригуващи: “Обещание”, “Когато бях спокоен”, “Миг от вечерта”, “Лек срещу униние”, “Не ме е страх” и т. н. Авторът признава, че обича да пише, така винаги в тъмна нощ намира луна и го стоплят спомените за хубаво приятелство. Или с други думи, да твори е състояние на духа, вътрешна потребност и огромно удоволствие
За него поезията е един прекрасен “лек срещу униние”.

“Неразбираема е човешката съдба”, сложен е животът, но всеки от нас е длъжен да намери изход в трудна ситуация и да изпита удовлетворение, че я е победил - това ни внушават стиховете на Лъчезар Лазаров. Негови любими образи са тези на дъжда, вечерта, есента, мъглата, зимата. Те обаче не са наситени с меланхолия и песимизъм. Напротив, земята се радва, слушайки небесната симфония на вятъра и дъждовните капки, а есенната нежност изпълва душата му с надежда “нова и красива” и именно с нея той търси “обещани светове и възкресява нежни цветове в безкрайното море на живота”.

За автора зимата е “тиха и добра”, “студът е сребърен и чист”, и контрастно на студа, в душата му има много топлина. Неговото желание е да бъде приятел на вятъра, за да може да се издигне над този дребнав и малък свят. Живее винаги с ритъма на ежедневието, отрича грозното и пошлото, стреми се към красивото и възвишеното. 
Вярата на автора свещеник е много силна - вяра в Бога, в доброто, в човека, в бъдещето. Тя е тази, която “хората води по вярна пътека”. 

Поезията на Лъчезар Лазаров е въздействаща. Всеки, който се докосне до нея, става по-богат и мъдър. В нашето бездуховно време са ни нужни такива стихове, за да направят душите ни по-добри и по-красиви.

Георги ПЕТРОВ, Лом