Времето, в което живеем, става все по-разделно, а на прага на новата година светът отново ни обещава по-добро начало. Пак си говорим за "правилни решения", но и историята добре помни как красивите утопии често завършват не със свобода, а със затягаща примка.
Времето, в което живеем, вече не носи величието на драматичните епохи, в които големият Антон Дончев е създавал своите герои. Днес няма ясно назован враг, нито открито зло.
Но има усещане за примка, която понякога звучи като обещание, а друг път е представена като прогрес.
Проблемът е, че и в двата случая тя или само звучи, или изглежда, но реално не е. Стяга се бавно – през страховете, съмненията и компромисите на хората, докато в един момент се оказва по-стегната, отколкото сме предполагали.
Един ден се събуждаме с усещането, че нещо невидимо ни взима въздуха, просто защото е по-силно дори и от собствената ни воля.
Човечеството винаги е обичало да си измисля по-добър свят. Свят без бедност, без неравенства, без страх. Такъв, в който всички са равни, работят справедливо, живеят спокойно и умират… щастливо.
Още през XVI век Томас Мор нарича този свят "Утопия" – място, което не съществува. И може би не е случайно.
Неслучайно се връщаме към велики писатели и творци именно сега.
На хартия утопията изглежда съвършена: няма частна собственост, няма глад, няма социални касти. Всички имат работа, дом, смисъл. Но историята е жестока към идеалите, особено когато те са превърнати в догма.
Там, където хората са опитвали да "проектират" съвършеното общество, често са създавали най-мрачните кошмари, свързани с контрол, подчинение, насилие и най-вече страх.
Парадоксът е прост: когато някой реши, че знае кое е най-доброто за всички, обикновено престава да се допитва до самите хора.
Огледайте се не само в държавата, но и около себе си, и ще го видите ясно.
Живеем във време, в което утопиите се връщат, само че с нови опаковки. Под формата на обещания – например за свят на криза, инфлация, протести, гняв, решения и "спасителни модели". В такива времена е изкушаващо да повярваш, че някъде има магическо решение. Че има някой, който ще подреди хаоса вместо нас.
Само че перфектен ред няма или ако нещо напомня за него, то със сигурност е по-близко по смисъл до перфектен контрол.
Един от най-трезвите умове в българския обществен живот – Атанас Буров, казва, че държава не се гради с лозунги, а с морал, труд и ясни правила.
И точно тук се сблъскват утопията и реалността – в разликата между красивата идея и тежката отговорност тя да бъде превърната в живот, но така, че да не смачква човека по пътя.
Историята изобилства от примери как добрите намерения стигат до концлагери, равенството се превръща в унифициране, а така нареченото "общо благо" води до отнемане на личната свобода.
И въпреки това продължаваме да мечтаем. Защото сме хора. Но не защото мечтите са безплатни, както гласи една приказка, а защото без мечти няма движение.
Опасността не е в това, че искаме по-добър свят, а идва в момента, в който повярваме, че той може да бъде наложен със сила, схеми, изкусно задкулисие и "правилни модели". Че някой друг ще го изгради вместо нас и най-вече - че
цената няма да я платим лично.
Истинската промяна не идва с революции на думи, с каквито по традиция всеки се въоръжава, докато прави новогодишни равносметки. Случва се с малки, упорити избори, в които се коренят честността, съвестта и отговорността.
В този смисъл може би утопията не е цел, а по-скоро огледало, в което виждаме колко сме далеч от идеалите си – и колко лесно можем да се подхлъзнем в заблудите.
Затова въпросът вече не е дали светът може да стане по-добър, а доколко ние сме готови да го променяме, без да се превръщаме в собствената си антиутопия.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
