Народното събрание прие на първо четене законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, който значително разширява приложното поле на неизбежната отбрана. Горещата тема продължава да се разгаря с пълна сила в обществото. Потърсихме за коментар Никола Филчев. Ето как главният прокурор в периода 1999-2006 г. и професор по Наказателно право отговори на въпросите на управителя на БЛИЦ Ивайло Крачунов.
- Проф. Филчев, преди дни НС прие на първо четене законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, който значително разширява приложното поле на неизбежната отбрана. Вие какво мислите по темата като професор по наказателно право и като дългогодишен върховен съдия?
- През 1997 г. като заместник-министър на правосъдието ръководех работната група при Министерството, която трябваше  да подготви реформата на нашето наказателно правосъдие. Задачите бяха две: Първо, да се приспособи наказателното ни законодателство към новата криминологическа реалност – към новите форми на престъпност, които възникнаха в резултат на прехода. Второ, да се хармонизират нашите закони с правото на Европейския съюз. Това е най-мащабната реформа на наказателното ни законодателство след 1968 г. – През 1997 г. бяха извършени около 80 промени в Наказателния кодекс и още толкова в Наказателнопроцесуалния кодекс.

- Кои социални явления на прехода доведоха до тези промени на наказателното законодателство?
- В резултат на отслабването на държавно-правния контрол бурно нарасна организираната престъпност и корупцията. След 1990 г. страната беше буквално залята от престъпност. Многобройни тежки посегателства срещу личността и собствеността  бяха ежедневие.   Гражданите се чувстваха незащитени.

- Но нали една от функциите на държавата е да защитава гражданите от престъпни посегателства?
- Отслабването на социалния контрол има своята икономическа основа.  Държавата рязко и категорично се отказа от управление на собствеността,  на производството и разпределението на материалните блага, без да е създала условия за справедливо развитие на пазарното стопанство, основано на частна собственост. Административно-командният контрол на държавата отмря, а нови форми за контрол (производствен, финансов, банков, данъчен, митнически, пограничен, приватизационен и т.н.) още не бяха създадени. Това позволи да се извърши престъпната приватизация на Костов -   масово раздържавяване на общонародната собственост, което прилича повече на разбойническо завладяване на държавното имущество.  В резултат населението обедня, а класовата диференциация , т.е. разделението  на обществото на бедни и богати, се задълбочи.
  
Състоянието, структурата и динамиката на престъпността се промениха – образуваха се мощни икономически групировки, които трупаха капитал по престъпен начин, а мръсните пари корумпираха държавните служители. Тези престъпни групировки изместиха държавата от производството и търговията. Така възникна „сивата икономика”, а върху нея  - организираната престъпност, с присъщите й посегателства срещу личността и собствеността (убийства, изнасилвания, телесни повреди, грабежи, изнудвания, измами и т.н.).
 
- Излиза, според Вас, че бумът на престъпността тогава е довел до промени в института на неизбежната отбрана през 1997 г.?
- Да. Историческата правда изисква да се каже, че правителството на Съюза на демократичните сили имаше воля да се справи с битовата престъпност.  Нужен беше юридически инструмент, който позволява на гражданите  и сами да защитават своите права. За това трябваше да се разшири обхвата на неизбежната отбрана по чл. 12 НК.
  
В Министерството на правосъдието създадохме работна група,  като поканихме всички хабилитирани учени от университетите, видни представители на Върховния съд, Главна прокуратура, Националната следствена служба, Висшия адвокатски съвет и разбира се – на МВР. Най-активно участие взеха проф. Димитър Михайлов и проф. Милчо Паликарски. След изработване на законопроектите Министерският съвет одобри предложенията на работната група и ги внесе в парламента. В Правната комисия на НС се водиха разгорещени спорове.  

Отличи се народният представител Велислав Величков. В крайна сметка Народното събрание прие предложените промени в НК, които разшириха обсега на неизбежната отбрана.

- Как точно изглеждаха тогава новоприетите текстове?
- Новата норма на чл. 12, ал.3 НК гласеше:
   „Независимо от характера и опасността на защитата няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако:
1. нападението е от две или повече лица;
2. нападателят е въоръжен;
3. нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище, вилен имот или стопански обект;
4. нападението е в моторно, въздухоплавателно, водно превозно средство или подвижен железопътен състав;
5. нападението е извършено нощем;
6. нападението не може да бъде отблъснато по друг начин.”
 
- И после как се развиха нещата?
- Веднага след приемането на промените в НК 52 народни представители от БСП поискаха от Конституционния съд да обяви за противоконституционна новата норма на чл. 12, ал. 3 НК, тъй като тя нарушава правото на живот по чл. 28 от Конституцията и чл. 6, ал. 1 от Международния пакт за граждански и политически права. Главният прокурор – уважаемият г-н Иван Татарчев и Висшият адвокатски съвет, председателстван от Т. Бурилков, дадоха становище до КС, че подкрепят искането.
  
Конституционният съд, под председателството на патриарха на българската юриспруденция проф. Живко Сталев и при докладчик блестящият юрист Стефанка Стоянова (с която имах честта 7 години да работя рамо до рамо в Първо наказателно отделение на Върховния съд), с решение № 19 по конституционно дело 13 от 1997 г. (ДВ, бр. 120 от 1997 г.) уважи искането и обяви четири от шестте нови разпоредби  (по т. 1, 2, 4 и 5) на чл. 13, ал. 3 НК, както и част от разпоредбата по т. 3,  за противоконституционни. След изменението на НК от 2006 (ДВ бр. 75 от 2006 г.) остана само едната хипотеза и нормата на чл. 12, ал. 3 НК доби следния вид:
  
„Няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище”.
Това е действащият в момента закон.

- С какви мотиви Конституционния съд отмени новосъздадените разпоредби?
- Конституционният съд прие, че новите разпоредби на чл. 13, ал. 3 НК позволяват на отбраняващия се субект да „надхвърли нужната защита” като отблъсне нападението без да „съразмерява отбраната с опасността на това нападение”. Той може да избира неограничено средствата за защита и да причини всякакви вреди на нападателя, в т.ч. и смъртта му.  Но това противоречи на най-ценното човешко право - правото на живот, закрепено в чл. 128 от Конституцията. А съгласно решение на Конституционния съд № 10 от 1995 г. (ДВ, бр. 67 от 1995 г.)  „Правото на живот има върховенство и приоритет по отношение на другите права, които, за да бъде опазено, е допустимо да бъдат накърнени”.

- Днес сме изправени пред дилемата: да разширим обсега на неизбежната отбрана като допълним Наказателния кодекс или изобщо да не  променяме Наказателния кодекс, поради решението на Конституционния съд? 
- Въпросът има две страни – формална и съдържателна. Формално - направеното предложение за промяна на НК отпреди една година изобщо не трябва да се обсъжда.

Защото същата тази промяна на НК беше извършена преди двадесет и две години, и  отменена от Конституционния съд. Предложените изменения на чл. 12 НК вече са обявени за противоконституционни.

- А какви са възраженията по същество срещу това  разширяване на неизбежната отбрана?
- Неизбежната отбрана е изконно право на всеки човек да се защити от нападение като причини вреди на нападателя. Неизбежната отбрана произтича от древността. Тя съществува във всички времена и народи, преди държавата и преди писаното право. Правото на неизбежна отбрана е „non skripta, sed nata lex“ (не писан, а природен закон). С него се занимават още Аристотел,  древните римляни (Цицерон), в по-ново време - немските (Фон Лист, Йешек, Веселс, Бойлке) и руските (А. Кони, И. Слуцки, А. Пионтковски, А. Трайнин) юристи. По принцип само държавата може да упражнява насилие върху гражданите. Правото на неизбежна отбрана е едно изключение от държавния монопол върху насилието. Неизбежната отбрана не може да бъде ограничавана. Но тя не бива и да се разширява прекомерно. Основният критерий при определяне границите на неизбежната отбрана е справедливостта, съответствието, съразмерността между защитата и нападението.     
  
Наказателното право е въплъщение на справедливостта. То е изградено върху принципа за справедливост. Специфично наказателноправно изражение на този принцип е нормата на чл. 35, ал. 3 НК: „Наказанието е съответно на престъплението”.    
  
Справедливост, съответствие, съразмерност трябва да има също между защитата и нападението при неизбежна отбрана.  Това постановява разпоредбата на чл. 12, ал. 2 НК. Ако нападнатият не  съобрази защитата си с нападението, той ще наруши справедливостта, а следователно и закона.
 
- Какво ни предлагат сега авторите на законопроекта ?
- Авторите на законопроекта предлагат същите промени, които вече Конституционният съд обяви за противоконституционни. Те излизат от една фикция, съгласно която щом законът обяви дадено действие като много опасно за обществото, това действие в действителност става много общественоопасно. Така законодателят може произволно да добавя най-различни начини на нападение в закона и да обявява, че срещу тях е допустима всякаква защита, в т.ч. и убийство на нападателя. Но това  нарушава справедливостта. А именно от справедливостта се е ръководил Конституционният, когато постанови своето решение през 1997 г. Той остави сегашното правило на чл. 12, ал. 3 НК  да действа, защото прие, че когато нападателят влиза в чуждо жилище с насилие, то нападението действително е толкова опасно, че срещу него е оправдана всякаква защита. В този случай начинът (способът)  на извършване на нападението носи основния заряд обществена опасност. Начинът прави това нападение толкова опасно,  че срещу него може да се използват всякакви средства в т.ч. и умъртвяване на нападателя. За останалите начини на действие Конституционният съд през 1997 г. прецени, че те не са толкова опасни и не пораждат право за отбраняващия се да убива.
  
Следователно, ако искаме да разширим обсега на неизбежната отбрана, трябва да търсим други правнотехнически способи.  Действащата разпоредба на чл. 12, ал. 3 НК съдържа една законова необорима презумпция. Тя може да се разшири, но решението трябва да е социално обосновано. – Новите начини на нападение, които ще добавим в чл. 12, ал. 3 НК,  трябва обективно, действително да са толкова опасни, че да пораждат право на неограничена защита, в т.ч. и чрез умъртвяване на нападателя. Не може законът да обяви формално някакво действие за много опасно, ако то в действителност не разкрива толкова висока степен на обществена опасност.

- Какво може да се направи, ако а) наказателният кодекс не бъде изменен или б) бъде изменен, но Конституционният съд отново отмени промените и не се намери друг правнотехнически способ за разширяване на неизбежната отбрана ?
- Неизбежната отбрана по чл. 12 НК е очертана с много оценъчни признаци в закона – „непосредствено“ нападение, „рамки на необходимите предели“ на отбраната, „явно несъответствие“ между защита и „характера и опасността“ на нападението. Това прави границите на този правен институт гъвкави, подвижни, еластични.  Върховният касационен съд може посредством тълкуване да разшири обсега на неизбежната отбрана като запълни със съответно съдържание оценъчните признаци. Така ще доразвие положенията на Постановление № 12  на Върховния съд от 1973 г. относно неизбежната отбрана. А тълкувателните решения на ВКС са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, както и за органите на местното самоуправление (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).
   Освен това съставите на ВКС могат, чрез своите решения, да ориентират съдилищата, прокурорите, следователите и разследващите полицаи към по-широко прилагане на неизбежната отбрана.  Ето два примера на такива решения на Върховния съд, по които съм бил съдия- докладчик.
   С решение № 609 по н.д. № 432/1996 г., I-во н. о., Върховният съд прие, че „ нападението при неизбежната отбрана е прекратено тогава, когато опасността е отминала. Ако конкретната фактическа обстановка дава основание да се смята, че нападението може отново внезапно да се възобнови, то ситуацията на неизбежна отбрана не е приключила и отбраняващият  се има право на активна защита”.

- Това решение удължава максимално времетраенето на нападението, през което време  отбраняващият се има право да се защитава. С други думи удължава се времето за защита. А другото решение какво е?
- Съгласно чл. 12, ал. 4 НК при превишаване пределите на неизбежната отбрана отбраняващият се деец не се наказва, ако това превишаване се дължи на уплаха или смущение. 
   С решение № 169 по н.д. № 88/1992 г., I-во н.о. Върховният съд прие, че „винаги, когато е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана, съдът е длъжен да изследва, дали това превишаване не се дължи на „уплаха или смущение”, което изключва наказателната отговорност на дееца”.

- Но тълкувателната дейност на ВКС не е достатъчна, за да се разшири прилагането на неизбежната отбрана и гражданите да започнат по-активно да защитават своите права от нападения?
- Да. Необходимо е да се обучават съдиите, прокурорите, следователите, разследващите полицаи и оперативните служители на МВР по въпросите на неизбежната отбрана. За това министърът на правосъдието и министърът на вътрешните работи трябва да създадат съответната организация. Следва да се ангажира и Националният институт по правосъдие. Инспекторатът при Висшия съдебен съвет също следва да се включи чрез извършване на тематични проверки по въпроса.

- А имаме ли нужният кадрови потенциал ? Имаме ли хората, които да направят това?
- Във върховните съдилища и прокуратури  има отлични съдии, прокурори и следователи, които респектират с правните си знания и човешките си качества. Но те не са в светлината на прожекторите, не участват в суетливите наддумвания и свади по телевизиите, не викат гръмко „ура” за управляващите, не се въртят покрай големите посолства и .н. Те просто си вършат работата. И затова не са известни.
 
- Как ще коментирате решението на ВКС по случая с пострадалия Ангел Димитров – Чората и осъдените за убийство петима полицаи от Благоевград, които влязоха в затвора за седем години ?
- Мръсна история. По мое време Софийската военно-окръжна прокуратура, въз основа на доказателствата към онзи момент, прие че, полицаите и служителите на НСБОП са действали за задържане на престъпник – който е организатор на канали за разпространяване на наркотици и за проституция. В този случай, съгласно чл. 12а от НК, не е общественоопасно да се причини вреда на задържаното лице, щом като са спазени определени условия. По-нататък – военната прокуратура прие, че като са причинили смъртта му, полицаите са превишили „необходимите мерки за задържане на лицето“. Накрая военната прокуратура прие, че полицаите по непредпазливост са причинили смъртта на пострадалия. А съгласно чл. 12а, ал. 2 от НК „наказателна отговорност се носи само в случаите на умишлено причиняване на вредата“.  Смятам че това решение на военната прокуратура е справедливо. Служителите на МВР не трябва да си позволяват произвол. Но решенията на съдебните органи трябва да поощряват полицаите към активна грижа за гражданите, към поемането на риск, когато защитават обществото, - а не полицаите да бягат от отговорност и да се крият при изпълнение на службата си, за да не си навлекат неприятности.
 
Цялата  каша е забъркана от следващия главен прокурор Б. Велчев (който отмени постановлението на военната прокуратура за прекратяване на делото) и от  тогавашния председател на Военно-апелативния съд В. Пенгезов (който е добре познат на НСБОП от някои разработки и който изрази своята предубеденост към служителите на НСБОП като направи недопустими публични изказвания по случая). Това наказание не бива да остане така и аз съм убеден, че съдбата на петимата полицаи ще се промени. Най-малкото президентът трябва да ги помилва.

- Но по случая има решение на Европейския съд по правата на човека?
- Европейският съд не решава и не може да реши делото по същество. Той не разполага с доказателствата по делото. Освен това България е суверенна държава и притежава национален суверенитет – предполагам. Нашата държава има свои правосъдни органи. Европейският съд се произнася само по процедурата – дали са нарушени процесуалните права на гражданите, страни в наказателния процес (обвиняем, пострадал), които права са предвидени в Европейската конвенция.

-  Президентът Радев започва консултации относно „критериите за избор и правомощията на следващия главен прокурор“. Първи са поканени главния прокурор Цацаров и председателите на върховните съдилища Лозан Панов и Георги Чолаков. Как ще коментирате?
- Разбирам президента. Той се стреми изборът на нов главен прокурор да бъде публичен, прозрачен,  а не потаен и задкулисен – какъвто беше изборът на Борис Велчев преди 14 години. Очевидно президентът Радев не иска да повтаря срамната постановка на Първанов, при която часове преди избора на главен прокурор се проведе тайна среща в ресторанта на измисления „Октопод“, в която участваха ръководството на прокуратурата, ръководството на МВР, някои по-верни членове на Висшия съдебен съвет и разбира се самият пишман кандидат  Б. Велчев. На срещата бяха набелязани  мерки за успешното избиране на Велчев на следващия ден във ВСС.

Самият  Велчев стоеше от лявата ми страна и постоянно ми досаждаше с въпроса, дали някой  ще гласува за него. Беше се разстроил толкова, че по негова и на важни хора гореща молба минах покрай президентството да го взема с моята кола, за да не се откаже в последния момент. Щото се срамувал да се покаже пред прокурорите. Чакаше ме в тъмното пред входа на президентството. И тъй като валеше сняг, не се виждаше добре.  Велчев се хвърляше след всяка по-голяма кола. Да не изпусне влака. Жалка картина. Служителите на НСО не можаха да скрият презрението си. На самата среща завеждащият отдел „Следствен“ о.р. полк. Цеко Йорданов му каза в очите пред всички, че няма да гласува за него на следващия ден. Велчев се разстрои още повече и горчиво се разплака. След време Ц. Йорданов си плати за достойнството. – Велчев го уволни дисциплинарно, повдигна му обвинение и го предаде на съд като шеф на мафията. Минаха десетина години и съдът и прокуратурата оневиниха Ц. Йорданов. А „моралният“ Велчев, след като разби живота му, се скри в Конституционния съд без капчица разкаяние. Впрочем той не се извини и на главния секретар на МВР генерал И. Илиев, когото арестува по „погрешка“. Ето такива са успехите на Велчев в борбата срещу престъпността.
 
- Проф. Филчев, моля оставете тези мрачни спомени. Да не се връщаме толкова назад във миналото.
- Сакън ! Да не би тоз „мъжкар“ Велчев да се докачи. А той не  си плати и сметката дори, та се наложи аз да платя кюфтетата и ракията за избора му. С това показах, че уважавам третия пол и неговата евроатлантическа ориентация.
  
Но като споменахте миналото, ще Ви посоча само един момент от миналото на Велчев. Съгласно настоятелната молба на проф. Д. Михайлов трябваше да пробутаме студентчето Б. Велчев, което беше учило в няколко страни,  на държавния изпит в ЮФ. Д. Михайлов беше много близък с … родителите му. Всички уважаваха много бащата на Велчев – големия другар В. Велчев, член на ЦК на БКП, посланик в Лондон и Москва. Още повече уважаваха дядото на Велчев – още по-големия другар Б. Велчев, секретар и член на политбюро на ЦК на БКП, втори човек в комунистическата йерархия (отстранен заради интриги и доноси до Съветския съюз срещу България). Цялата рода на другарите Велчеви градеше комунизма и служеше директно на Съветския съюз (както и на някои служби). Внучето обаче се обърна и стана господин Велчев. Днес господин Велчев, с маниери на английски лорд, е бляскав демократ - антикомунист, бори комунизма и служи на евроатлантическите си господари. Тогава, за да го пробутаме на изпита беше осъществена сложна операция, в която участваха и служителки от ЮФ, докато накрая „случайно“ студентчето Велчев се оказа в комисията на проф. Д. Михайлов. И разбира се получи заслужена шестица. Веднага, без да изкара и задължителния стажа  дори, Велчев започна като съветник на последния министър-председателя на социалистическото правителство другаря Георги Атанасов. Какво го е съветвал не знам, но след време Върховният съд осъди Г. Атанасов за далавери. Ще спра до тук. Засега. А на почитаемия г-н Велчев ще кажа: „По-кротко ! Някои архиви още се пазят“.

- Не отговорихте на въпроса за консултациите на президента Радев относно избора на главен прокурор ?
- Много хубава идея, но не съвсем издържана от гледна точка на Конституцията. Президентът няма право да вика членове на ВСС и да обсъжда с тях избора на главен прокурор. Този избор е конституционен процес, който протича на два стадия. На първия стадий решаващ орган е Висшият съдебен съвет, а на втория стадий – президентът. Всеки от тези органи си има свои функции, определени от Конституцията, които упражнява в рамките на съответния стадий. А критериите за главния прокурор са посочени в Закона за съдебната власт. Да викаш членове на ВСС и да обсъждаш с тях избора на главен прокурор, това е все едно по-горният съд, т.е. втората инстанция, да вика съдиите от по-долния съд, от първата инстанция, за да обсъдят заедно, как да решат делото. А всъщност под формата на консултации втората инстанция набива канчетата на по-ниско стоящите съдии и им казва, какво да правят. Това е недопустимо.

На същото основание Висшият съдебен съвет може да повика президента, за да обсъдят критериите за избора на главен прокурор. Даже Висшият съдебен съвет има по-голямо основание да вика президента, защото ако президентът откаже да одобри предложението на ВСС за главен прокурор, то при повторно направено предложение, президентът не може да откаже назначаването ( чл. 129, ал. 2 от Конституцията). С други думи ВСС може да принуди президента да назначи избраното от него лице за главен прокурор, но президентът не може да принуди ВСС да избере посочено от него лице.

Следователно според Конституцията  президентът следва да се ограничи до консултации с представители на политически и обществени организации, на медиите и т.н., но не и да обсъжда въпроса с членове на ВСС ( каквито са главния прокурор и председателите на върховните съдилища).

Интервю на Ивайло КРАЧУНОВ