21 август 1999 година. Центърът на София е пълен с хора. Стотици се стичат по жълтите павета, за да гледат на живо събитие, което тогавашната власт представя като историческо скъсване с комунистическото минало – разрушаването на мавзолея на Георги Димитров.
Решението идва от правителството на Иван Костов, а основен двигател на акцията е тогавашният вицепремиер Евгений Бакърджиев.
Планът изглежда ясен – 300 килограма амонит, предварително пробити отвори в колоните и носещите стени, насочен взрив и символът на тоталитарната епоха трябва да рухне пред очите на България.
Само че историята решава друго, пише "България днес".
След експлозията мавзолеят едва се накланя. Вместо зрелищен срив – неловко мълчание, прах и разочарование. На площада са и самият премиер Иван Костов, както и кметът Стефан Софиянски, но очакваната „историческа картина“ се превръща в публичен гаф.
Тълпата постепенно се разотива. А мавзолеят остава.
Оказва се, че инженерите сериозно са подценили конструкцията. Сградата е проектирана не просто като пантеон, а като противоатомно съоръжение с изключително дебели стени и масивна подземна структура.
Следват още три опита за взривяване и над тон допълнителни експлозиви.
И пак – мавзолеят отказва да падне.
Накрая се включва тежката техника. Багери, булдозери, фадроми, пневматични чукове и хидравлични ножици започват механичното доразрушаване на сградата.
Едва на шестия ден мавзолеят окончателно изчезва от повърхността.
Иронията е почти литературна – построен е за шест дни през 1949 г. и е разрушен за същото време половин век по-късно.
Но историята не приключва там.
Подземната част на мавзолея остава почти непокътната и до днес. Бункерите и тунелите под жълтите павета оцеляват, защото са проектирани да издържат дори ядрен удар.
Затова и разрушаването на мавзолея остава не просто политически акт, а символ на нещо много по-дълбоко.
На преход, който често приличаше на самия взрив – шумен, хаотичен, емоционален и много по-труден от очакваното.
За едни мавзолеят беше мрачен спомен от тоталитаризма. За други – част от историята, независимо дали я харесват. А за трети цялата акция остана пример как България често воюва повече със символите, отколкото със самите проблеми.
Днес на мястото му има празно пространство.
Но споменът за онези шест дни още стои някъде под жълтите павета – заедно с бетона, който дори взривовете не успяха напълно да унищожат.
