"Когато дойде пролет, и винаги се сещам за онова лято на 1981 г., когато напуснах България. Австрия стана мой дом за следващите десетилетия. Боли ме сърцето, но не желая да се върна. В родния ми Чирпан днес живеят само призраците на хората, които познавах някога", пише И. Георгиев за socbg.com.
Лятото на 1981 г. беше горещо, а за мен, абитуриента с мустак и евтин костюм, то бе началото на свободния ми живот. Мама и тате се опитаха да ме уредят да работя във Винпрома като склададжия. И бях на път да започна, а лятото изглеждаше безкрайно. Два месеца пълна свобода и… липса на пари. От глупост се забърках в търговия с долари, тръгна добре.
Всеки искаше долари, за да си купи нещо от Кореком. Виетнамците пък търсеха левове, за да купуват и пращат колети с лекарства и други дефицитни стоки до Виетнам. Няколко седмици и натрупах солидна пачка. Винаги ги носех в джоба, у дома нямаше къде да ги оставя. 500 долара, пареха ми, но нямаше и къде да ги изхарча.
В края на август хванаха моите приятели, а съсед от милицията „уж случайно“ ми каза, че търсят още един човек. Настръхнах. Тогава милицията не се шегуваше, нямах особено желание да влизам в затвора. Предложиха ми да ме измъкнат от България, скрит в турски камион. И ето ме вечерта, чакам на скамейките зад огромната статуя в центъра на Чирпан.
Казах на мама и тате, че отивам на имен ден в село Свобода, взех си дрехи и някаква храна и тръгнах, уж за ден-два. Стоя в градинката и чакам да мине този камион и да ме вземе. Какво, ако не мине? Какво ме чака на другия ден? Ще вляза ли в затвора, какво ще се случи?
Последни коли, последни минувачи, дори ги знам по имена. Светят лампичките на безбройните къщи, а аз се крия зад паметника в тъмното. Ухае на поле, на пръст, мирис, който никога няма да забравя. Останах сам, дори и вече не ме беше страх. Какво да направя, има ли как да остана тук до утрото и да се предам сам? И струва ли си?
След няколко часа вече треперех между кашоните в каросерията на турския камион, който преминаваше югославската граница.
Месеци по-късно излязох на улицата във Виена като политически емигрант с желание да науча езика и да работя. Много вода изтече. Не можех да се върна в Чирпан преди 1990 г. От близки научих, че милицията не тормозила много мама и тате, а те били много щастливи да получат картичка от мен година след това. Поне знаели, че съм жив. За другото – техните писма така и така не стигнали до мен. На всички показвали моята картичка и се гордеели, че синът им е в Австрия.
След смъртта им роднини наследили къщата и я разрушили. Затова се върнах през 1990-а и отидох на хотел. Не им се сърдех, та никой не ме беше чувал от години.
Връщам се понякога в България, стоя вечер на същото място и чакам да усетя оня чирпански вятър, който ме караше да искам да живея.
