Prossima fermata* Пиаченца...

Влакът е тръгнал преди минути от Milano Centrale в посока Анкона. Най-общо казано машината има задача да ни превози от Северна Италия към източното крайбрежие. Крайната ни спирка е малко преди Анкона – градчето Пезаро (б.р. – най-после разрешихме спора по произнасянето и изписването му. Дали да е Песаро или Пезаро – италианците го казват с буквата „З“). В морския 90-хиляден град се провежда 35-ото световно първенство по художествена гимнастика. Пезаро отдавна се превърна в център на този спорт не само в Италия, ежегодно е домакин на състезанията от Световната купа. Българският отбор тръгна със сериозни  амбиции – и в индивидуалното направление с Невяна Владинова и Катрин Тасева, и при ансамблите. Все пак нашият ансамбъл спечели Световната купа в Пезаро по-рано през сезона и вече знаеше как се качва на най-високото място на почетната стълбичка в зала „Адриатик Арена“. Нямаме голямо щастие да пътуваме с хубав влак, досущ прилича като на нашенските от родното БДЖ. Даже и малко по-лоши. Климатизацията сякаш е невиждана екстра, а навън градусите са над 30. Вътре няма нужда от повече обяснения... Така минаваме през по-малки гари като Фиденза, следва Парма, Реджо Емилия, Модена, Болоня, Имола, Фаенза, Форли, Чезена, Римини и Пезаро. Пътят от Милано до Пезаро ни отнема повече от 4 часа!

Все пак стигаме заветната цел щастливи от пристигането. Ако в България се страхувате от такситата, в Италия оценката е еднозначна – скъпи са. Но има градски транспорт. Като се има предвид, че Пезаро не е голям град, това е новина. Минават на всеки 30 минути. Първото впечатление е, че шофьорите карат като луди. И друго – автоматите за билети работят на максимата – всеки ден е нов ден. Днес може да платиш 1,20 евро, утре може да те таксува с 2 евро. Машинката не връща ресто, така че ако някога ви се наложи да пътувате в Пезаро, а и в други градове в Италия, пригответе си точно пари. Зала Адриатик Арена е третата по големина в Италия – с капацитет малко повече от 10 хиляди места. Извън града е, както и повечето зали в Европа. Залата е на 4-5 километра от сърцето на града, но не е препоръчително да се ходи пеш – минава се по главен извънградски път, по който няма отредено място за пешеходци. Така че сме принудени да използваме градския транспорт или в най-лошия случай таксита, тъй като този транспорт се оказа не толкова редовен в почивните дни.

В първите дни от пребиваването ни в Пезаро няма кой знае колко българи. От ден на ден обаче започнаха да стават все повече, когато приближаваха състезанията на ансамбъла. Нашенци със знамена и специално изрисувани плакати се сляха... с руснаците. Навсякъде е пълно с руснаци. Като водеща нация в художествената гимнастика руските гости в Пезаро бяха най-многобройни. Личат си отдалеч, почти всички от тях носят суитчъри или анцузи с бяло-синьо-червените цветове. А нас почти навсякъде ни бъркат с тях заради сходството в езика.

Първата ни среща с организацията на световното първенство не е на кой знае колко високо ниво. Почти сигурно ние бяхме първите журналисти, които се акредитираха за състезанието, цели четири дни преди старта му. Денят беше неделя, а Световното започваше в сряда. Домакините все още постилаха килими, доизмазваха, подреждаха и работеха върху организацията. До последно върху сините килими в залата имаше найлони, за да не се цапат. Доброволците в началото също не бяха в час, самите те търсеха къде е пресцентърът и зоната за журналисти, но пък бяха вежливи и се извиняваха за причиненото неудобство. За нас хубавото беше, че в първите дни можехме да влизаме навсякъде, на вратите все още нямаше толкова доброволци и стюарди, които да пазят. Първи в Пезаро пристигна индивидуалното ни направление начело с Невяна Владинова, Катрин Тасева, главния мениджър Бранимира Маркова и председателя на федерацията Илиана Раева. Имахме възможност всеки ден да гледаме тренировките им и бяхме плътно с отбора, без да бъдем притеснявани или да ни бъде забранявано нещо. Впоследствие контролът се позатегна и на входовете вече имаше карабинери.

В първите дни, докато бяха квалификациите на индивидуалното, нямаше кой знае колко фенове. Всеобщата нагласа бе, че домакините очакват повече в последните два дни на Световното, когато бяха състезанията при ансамбъла. Всички италианци очакваха любимите farfalle (в превод – пеперуди). Така наричат ансамбъла си. На третия ден от шампионата залата започна да се пълни. Тъй като е преградена на две, за да може в едната половина гимнастичките да загряват, капацитетът бе сведен до около 4-5 хиляди места. В петък, събота и неделя този капацитет бе запълнен почти до максимум. Което никак не е малко, имайки предвид, че това не е футбол, волейбол или баскетбол, в които спортове италианците могат да напълнят няколко пъти по 4-5 хиляди места. Организацията обаче започна да се пропуква, а това ни даде повод да оценим, че българите в никакъв случай не бива да мислят, че никога не могат да организират европейско или световно първенство, в какъвто й да е спорт. Напротив, на фона на италианците с тяхната икономика и финансови възможности, съм сигурен, че следващото световно по художествена гимнастика, което е в София през 2018-та, ще бъде в пъти по-добре организирано от това в Пезаро. Половин час преди официалната церемония по откриването в зала „Адриатик Арена“ осветлението изгасна. Проблем с електричеството остави хората на тъмно и всичко в сценария се забави. Все пак домакините се справиха, но проблемът с тока се появи още два пъти. Единият път за нещастие на италианците точно по време на тренировката на рускините, което жестоко ядоса мадам Ирина Винер-Усманова. С напредване на дните започнаха да се събират повече хора извън залата. Контролът за влизане беше ужасен и странен. В два от дните около 3-4 хиляди души се редяха на една единствена опашка и влизаха само през един вход! Първият ден слънцето неумолимо ги изгаряше, а на следващия се изсипа пороен дъжд. Карабинерите проверяваха багажа на всеки и това забавяше неимоверно много целия процес, но така и не стана ясно защо не бяха отворени повече от един вход.

На опашката засякохме и българските фенове, дошли да подкрепят нашите момичета. Част от родителите на грациите от ансамбъла също чакаха чинно и се криеха със знамена от дъжда. На едно място бяха майката на Теди Александрова от ансамбъла – Елис, заедно с бившата й треньорка Божидара Ламбова и нейната колежка Теодора Тенева. Малко след тях бяха майките на Мадлен Радуканова – Наташа и на Ели Бинева – Мария. Срещнахме още доста български фенове, които развяваха знамена и транспаранти.

Италианската публика е гореща. И всички стават прави, слагат ръка на сърцето си и пеят с пълно гърло химна. Бил съм на баскетболни мачове в Истанбул и Белград, където феновете са меко казано фанатични. Навиячите на Звезда и Партизан или на истанбулските грандове превръщат залата в ад. Естествено, не може да се сравняват с хората, дошли да гледат художествена гиммнастика, но залата в Пезаро се превръщаше в нетърпимо място, когато на килима излизаха „пеперудите“ от Италия. Почти всички и малки, и големи, бяха с нарисувани лица в зелено, бяло и червено. Носеха къдрави перуки с националните цветове, знамена, вдигаха шум с каквото могат. И тези 4-5 хиляди души оставяха сърцата си в залата като за двойно повече. И освиркваха, когато бяха недоволни – в случаите, в които Италия не стигаше до медалите. И плачеха, когато farfalle спечелиха златен медал на финала с пет обръча.

Българските сълзи също попиха в зала „Адриатик Арена“. „След първото съчетание се разплаках. Не се сдържах“, ми каза помощник треньорът на ансамбъла Михаела Маевска, а в очите й още плуваха сълзи. Това беше в деня, в който българският отбор спечели сребърен медал в многобоя. Дебютно световно първенство, а нашите станаха вицешампионки! Който не познава Михаела Маевска, може да смята, че в нея няма емоция, но жестоко греши. Капитанът на любимите „златни момичета“ е емоционална и го видях с очите си, когато вече в ролята си на треньор преживя първото си Световно. Плакаха и други, но затова в друг материал...

Въпреки проблемите с електричество, огромни опашки и не толкова уреден транспорт, световното по художествена гимнастика в Пезаро имаше и добри организационни страни. Които не можем да подминем и които задължително трябва да бъдат взети под внимание от българите. Защото, когато отиваш на спортно събитие у нас и навън вали, се прощаваш с чадъра си. Това е закон без значение дали става въпрос за футболен, баскетболен или волейболен мач. В Пезаро обаче на специално място познатите ни огради, които се използват от полицията за преграждане на дадено място, бяха използвани за закачалки за чадъри. А след това всеки взимаше своя и се прибираше. Същото важи и за бутилките с вода или друга течност. В България все едно внасяш бомба, ако се появиш с вода в ръка. В Пезаро на няколко маси можеше да оставиш напитката си и после да си я прибереш. Естествено, в самата зала беше пълно с места, от които да купиш каквото пожелаеш за хапване или пийване. И най-вече имаше артикули, свързани със Световното. Просто маркетинг и бизнес. Да не говорим за шатрите, които бяха опънати извън залата, на част от паркинга. В над 10 шатри се продаваха всевъзможни гимнастически уреди – топки, бухалки, въжета, обръчи, различни трика, календари и какво ли още не. Нали си представяте погледите на малките момичета, които дърпаха родителите си за ръка и ги нареждаха пред павилионите?! И това е бизнес, но организаторите мислят за хората, не само за прибирането на пари от наем на залата или билети. Последните позитиви изравняват везните и оценката на изминалото световно е прилична. Без особени фанфари, но и по възможностите на един 90-хиляден морски курорт. Италианците се постараха, усмихваха се и на всяка втора дума казваха Grazie (благодаря). Със сигурност са по-усмихнати от нас, но съм сигурен, че Световното в София през 2018 година ще бъде еталон за организация.

Радостни и с три медала си взехме довиждане с Пезаро. Вече броим оставащите дни до София...
СТЕФАН РАЛЧЕВ (Пезаро-София)

Prossima fermata* - следваща спирка

Президентът на ФИГ Моринари Ватанабе бе на почти всички тренировки на българския отбор

Пезаро е доста живо градче, особено вечерно време