Футболна България преживя най-големия си резил в последните двайсетина години, та и повече. Направихме 1:1 у дома с аутсайдер. Някои сравниха издънката с тази срещу Албания отново в София – 0:0 през март 2007 година. Албанците обаче бяха колоси в сравнение с малтийците, които на всичко отгоре снощи ни поизпотиха без най-голямата си звезда.

 

А къде бяха нашите „звезди”? Къде беше капитанът, водачът, който трябваше да ги поведе. Да, към чалготеката ще ги поведе, даже първи ще излезе да танцува. Танцът с топката обаче и истинското, голямото, мъжкото повеждане не ги видяхме.

 

След мача някои все пак намериха сили да застанат пред камерите и микрофоните. Най-важният обаче се скри – капитанът Ивелин Попов.

 

Попе, трябваше да ни отговориш на най-важния въпрос: Нарочно ли би дузпата? Въпросът можем да го зададем и по-друг начин: В крайна сметка, дузпата на Любо и на националния отбор ли я би, или на себе си...

 

Този шут на отчаянието (или на бойкота – не знам, нека Попето си каже) изпрати топката нагоре във висините, откъдето и да чакаме, и да се молим, няма да видим ни Евро 2016, ни Евро 66.

 

Наско Сираков май ще се окаже прав – в следващите 50 години няма да ни има ни на световно, ни на европейско. Причините са много, ама една от тях се крие някъде из тревата на бялата точка. При дузпата. Все някой бие дузпа на някого, все някой залага топката, за да покоси еди кого си. Ама накрая сам си бие дузпата... И коженото кълбо – пльок, в калта. Там, където сме си в момента и откъдето няма излизане.