"През последните 151 години – от Фермана на Абдул Азис за Екзархията, та чак до печалното 45 Народно събрание, което не успя да образува правителство, България все изчегъртва нещо и някого", коментира Ива Стамболов - Сула за Tribune.bg. 

"Най-напред изчегъртахме Вселенската патриаршия през 1872 или по-скоро ние се изчегъртахме от нея та чак до 1953. Малко по-късно, през 1878, се изчегъртахме и от Османската империя, която не успя да понесе нашето отпадане и престана да съществува. През следващите 68 години, докато се превърнем в народна република, имахме 64 правителства, тоест по около едно годишно на фона на суспендирания на Конституцията, преврати, метежи, еднолични режими и прочие.

Съветската армия изчегърта всичко това за следващите 75 години, през последните 28 от които се мъчим да изчегъртаме нейния паметник от София след решение на Столичния общински съвет от 1993. Дори и самият Бойко Борисов, когото изчегъртват  днес, възходи към властта като отмъстител, преди да стане кротък, но мащабен строител, помните, надявам се. Самият той дойде като Големия Национален Изчегъртвач на Тройната коалиция, по чието време беше кмет на София. Ах, какви надежди за нов живот, ах, какъв копнеж! „Бате Бойко, Бате Бойко!“ – писукаха дечицата тогава. А сега... Sic transit gloria mundi.

Страстта на Българина (онзи, същия) към изчегъртването личи най-добре в историческия ореол, с който е увенчал царя-свинар Ивайло, изчегъртал Константин Тих, оженил се за жена му Мария и сам той станал цар, с нищо по-различен от предишния.

Романтичната цел на всяко изчегъртване е коренна промяна на системата. Но в крайна сметка изчегъртвачите, след като се доберат до властта, се вписват във все същата система, ако я погледнеш достатъчно обобщено, защото друга няма. Дори и социалистическата революция, която унищожи частната собственост и конкуренцията, дори и тя със своите активни борци против фашизЪма и капитализЪма се превърна в тоталитаризъм (вид фашизъм) и държавен капитализъм с ненаследствена административна аристокрация. Това е „системата“. Социализмът не е различен от Османската империя, където всичко е собственост на Падишаха и той благоволява да го разпределя за временно ползване. Само че при социализма не е падишахът, а държавата, която е равна на партията. Демократичната революция през 1989 не донесе нищо ново, просто се уподоби на западния феодализъм със сюзерени и васали – система, която по онова време нарекохме „клиентелизъм“. Клиентелизмът също не е откритие на нашата съвременност, а идва още от римската република – нищо ново под слънцето.

В основата си системата е една – индивидуална или корпоративна битка за по-голям контрол върху ресурсите. За да бъдат увлечени и масите в тази битка (от която обикновено не печелят нищо или съвсем малко) битката се облича идеологически като борба за справедливост. През последните 200 години все по-често справедливостта се бърка с равенство, права и свободи. А преди масите ги увличаха (доколкото изобщо някой се е интересувал от мнението им) да подкрепят добрия господар срещу лошия, свинаря срещу царя, докато и той не стане цар и не се появи копнеж по нов свинар.

Защо изчегъртванията се случват трудно? Защото действащите лица – кандидати и избиратели – са ограничен брой. Трудно се появяват нови кандидати, а да се появят нови избиратели е невъзможно. За нови кандидати гласуват избиратели, които преди са гласували за други кандидати, може би и те на свой ред нови за времето си. В едно общество има хора, които гласуват общо взето вдясно, има хора, които гласуват общо взето вляво, и тези хора са едни и същи. Целта на политиците е да ги убедят, че именно те, конкретните политици, са съответно автентичното дясно и автентичното ляво. Подмяната на понятията минава през революционен гняв и изчегъртване, но после всичко си идва на мястото. Не че е лошо, но се губи много време, уронват се нравите, хора се намразват за глупости, хаби се ценна енергия за ненужни битки. Затова и друг път съм казвал, че решението е в устойчив двупартиен модел, както не случайно е в англосаксонския свят, независимо дали в условията на монархия или на република. Такъв модел се беше получил за малко у нас – СДС/БСП, – докато не се появи Царят и с огромния си авторитет не оформи трети, едва ли не надпартиен полюс, а в същото време Костов не разби десницата с обособяването на ДСБ, което днес се е свило до около половин процент подкрепа.

Решението не е френетично да се пръкват все нови и нови формации с налудничави претенции за легитимност, а да се отгледат два големи субекта в левия и десния сектор, които да съществуват поколения наред, да се конкурират за властта и да се редуват в управлението и в опозиция. Такива бяха БСП и СДС. След провала на СДС мястото му опита да заеме НДСВ, но не успя поради монархическия центризъм или по-точно – универсализъм на лидера си, чужд на партийните пристрастия и възпитан да бъде вожд на всички поданици. След него нишата се зае от ГЕРБ. Двата полюса се познават по това, че за тях гласуват онези части от електората, за които вече стана дума – едни и същи хора: твърдите ядра гласуват лоялно, но меките периферии гласуват променливо според идеологическите митологеми и състоянието на хладилниците си и на това се крепи демократичната политическа интрига.

За нашата периодично изчегъртвана страна е почти утопия да създаде устойчив двупартиен модел с голяма левица (която и да е тя) и голяма десница (която и да е тя). Това може да са политически субекти, които още не са се появили, чиито имена и лидери все още не знаем, но които ще се консолидират приблизително на следния принцип: в единия полюс ще се съберат демократи, либертарианци, патриоти, консерватори (в т.ч. клерикали) и умерени националисти, а в другия – социалисти, комунисти, глобалисти, културни марксисти, зелени, ЛГБТ и т.н. Ако успеем, амбициозните политици няма да се устремяват към властта, създавайки собствени смехотворни партии-лилипути, а ще търсят кариера в някой от двете големи партии и пак ще бъдат точно толкова полезни на обществото с енергията и идеалите си. А като допълнителна екстра – двете партии рано или късно ще установят любезен тон на комуникация помежду си и професионалните тролове ще останат без работа.

А какво ще правим с корупцията, няма ли да я чегъртаме? Ще я чегъртаме, как няма да я чегъртаме! Но смяната на модела (разбирай партиите и лидерите) не помага - пиесата е една и съща, персонажите са същите, само се сменят актьорите, които изпълняват техните роли и произнасят техните реплики. Когато Жулиета остарее, идва по-млада и всички ахкат. Корупцията не е изключение, а правило. Какво ще кажете за корупцията при Луканов и Виденов? При Костов, когато се даде академичен принос към материята? При Царя, когато корупцията се демократизира и се спазваше принципа да има за всички и никой да не мре от глад? При Тройната коалиция, при ГЕРБ с прословутите „бонбонки“. Жалко че повечето гневни фейсбук коментатори не са имали възможността да бъдат свидетели на корупционните потайности през годините. Иначе може би нямаше да са толкова наивни. Но светът е устроен така – корупция винаги ще има. Тя е в зоната на разминаване между естествения нравствен закон и човешкия. Ако обществото е тепсия, въртяща се на пръчката на еквилибрист, то мафията е онази сачма, която се върти в обратна посока и балансира цялата система. Другото е безрезервна и ококорена вяра в птичките и пчеличките. Какви мислите са мащабите на корупцията в страната-люлка на глобалния закон „Магнитски“? Ние сме бледи аматьори в сравнение с тях.


Борба с корупцията трябва да се води извън всякакво съмнение, защото това е борба за правда. Но същевременно е борба криминална, а не политическа. Има си съответните органи и институции, и институции, които да следят първите институции. Не може корупцията да се употребява като повод за непрестанно рестартиране на обществото, защото сполучливо проведеното рестартиране често е връщане в първо отделение. Интригата на политическия процес не е дали политиците ще крадат, ако по този неточен начин трябва да опишем всевъзможните форми на злоупотреба с власт – винаги едни ще крадат, а други няма да крадат. Контролът се осъществява от опозицията. Истинската интрига е в капацитета, в способността да се управлява, да се взимат адекватни решения, а това включва политическа визия и експертиза. Тези неща се култивират с времето. С много време. Време достатъчно Картаген да бъде разрушен.

***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.