На фронта съм раняван 7 пъти, но така сякаш не ме е боляло, както сега за ошушканата ни държава
<em>В дома на Иван Радев е доста шумно и весело. Тук са неговите близки, а и познати, с които от години другарува. Поводът е неговата 90- годишнина. Като домакин се е постарал доста добре. Гостите са задоволени с най-различни ястия, приготвени по изпитани рецепти от неговата жена Тонка. </em><br /> <br /> Дядо Иван любезно се съгласява да сподели свои мисли пред репортер на &ldquo;Над 55&rdquo; в тържествения ден: Вече съм на 90, но още не съм изкуфял дядка. Бил съм на фронта, все в първите редици, и съм раняван 7 пъти. След войната се прибрах с цял куфар ордени и медали. <br /> <br /> Тогава всички от моето село Меричлери се стекоха да ме посрещат. Нямаше човек, който да не ме целуне или прегърне. Но да ти призная, не стана това, за което умирахме на фронта. <br /> <br /> <strong>- Защо така говориш?</strong><br /> - Защото си е самата истина, момчето ми! Е, кажи ми кога България е била толкова ощетявана и ограбвана? И кога хората, вървейки, са плакали по улиците и са търсели спасение от всеки срещнат? Кога?... Завчера излизам с приятели из града и виждам <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>една жена се надвесила на кофата за боклук,</strong></span><br /> <br /> ама така старателно проверява всичко в нея, че чак ми дожаля, та й дадох 50 лева. А тя, милата, направо се разплака от вълнение.<br /> <br /> Сетне с облекчение разбрах, че с тези пари нахранила дечицата си и болния си баща. Докъде стигнахме, а?...<br /> <br /> <strong>- Но защо правиш изводи от един частен случай!?</strong><br /> - За 25 години можеше цял един град да се изгради и хората днес да живеят щастливо, а не да ги виждаме по скамейките и стълбищата. Ти знаеш ли <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> колко мои събратя умряха с отворени очи, за да осъмне светът в мир</strong></span><br /> <br /> и любов?<br /> <strong><br /> - Но не стана ли така, че вече свободно изразяваме помислите си и се противопоставяме на някои неща, които не ни харесват?</strong><br /> - Чува ли те някой, сине? Защо се заблуждаваш? Ами като изроптаеш, то ако някой те чуе, то името да не ми е Иван!<br /> <br /> <strong>- Не съм съгласен! </strong><br /> - Възразявай си колкото си искаш, но не си прав! Правилно ли е днешният пенсионер да живее като немил-недраг, да стиска оскъдните парички от пенсия до пенсия, а <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>19-20-годишни хъшлаци да харчат по 50-100 лева на ден,</strong></span><br /> <br /> да живеят като богопомазани и да карат скъпи коли. Това ли заслужават тези хора, на които някога цялата страна се крепеше, да тънат в мизерия. И знаеш ли кое е най-пагубното, че това са все хора с престижни професии, с много отличия и признание от обществото. За всичко са виновни онези, които сринаха индустрията и селското стопанство. А децата избягаха в чужбина за по-добър живот, ще се върнат ли някога? Едва ли... Защо бе, чедо, така да си отиваме от този свят, след като сме дали много от живота си? Нима не обичаме и ние хубавото, а? <br /> <br /> Отпиваме няколко глътки парлива ракийка с дядо Иван, за да не спорим повече в празничния ден. Пожелавам му дълголетие. Нали днес е неговият празник. Учтиво се сбогуваме, а той едва изрича: &ldquo;Все пак вие сте нашите деца и нямаме право да ви виним за нищо&rdquo;.<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Андрей АНДРЕЕВ-Редкин</strong><br />