Животът на 22-годишния Асен Топалов от Кърджалийско наподобява Данте-Алигиеривия “Ад”. Младият мъж все още не може да се отърси от кошмарите си – косата му окапва само за едно денонощие, ръцете му отдавна са с тремор. Треперят, дори и когато пали цигара. Чашата с бира немирно стои между пръстите му. Отвреме-навреме “превключва” и на турски, като вмъква в разказа си английски и скандинавски изрази. Обажда се на репортера на “ШОУ”, за да предупреди кандидат-емигрантите каква е жестоката истина за рая на Запад.
Определяме си среща в емблематичното бистро “При Батето”, срещу Обредния дом. Народното издание отдавна е разузнало, че тук се събират бивши депутати, най-вече от листата на ДПС, бизнесмени, пропаднали и бъдещи величия. От съседните маси дочуваме, че го наричат свойски Били. “Кефя се открай време на Бил Клинтън. Не само че приличам малко на него, но и тази руса бамбина, която виждаш до мен, я “отмъкнах” от висш партиен функционер, точно когато бях на дъното, но това е друга тема…”, казва той и продължава по същество: “Знам, че бачкаш за “ШОУ”. Затова те потърсих. А моят живот не е нищо друго, освен едно “шоу на колела”, но “колелото на смъртта”. Прочетох последният ти материал за делтапланериста Стайко Иванов, обвинен в убийство. Пълен ташак, копеле… Това може да се случи единствено в една безумна България. А ако разбереш какво стана с мен във Великобритания, шапката ще ти падне…”
- В предварителния ни разговор спомена, че ще разкажеш удивителни истории от твоето житие-битие...
- Абе тя е дълга и широка… Току-що бях завършил “електрото” /местният техникум в Кърджали – б.а./. Никой никъде не ти осигурява нищо. Пълна безизходица. Аз и още двама приятели попаднахме на агенция за бачкане в Дания. Офертите бяха за вестникари, месари и строители. Лапнахме въдицата. В крайна сметка, каквото стане-стане.
В Копенхаген ни посрещна един Евгени от Кърджали, шофьор на бус във фирмата, където трябваше да стартираме. Заяви, че трябва да контактуваме единствено с него. Закара ни до една мизерна квартира, която представляваше
четиристаен апартамент с 30-35 обитатели в него!
Представи си само коридора, където има 30-40 чифта маратонки, каква смард се разнася. Безумие! Запушваш си носа като пред кенеф. Да не ти говоря каква клоака беше банята… Още преди да стигнеш до нея, се изпикаваш в гащите си…
- Но навярно си печелил добре?
- Казвам го единствено за тези, които навярно ще се хванат на моята въдица. Хванах се да разнасям по 1000 безплатни издания на ден за една фирма, от сутрин до здрач. Но тя пък била под опеката на нашенец. Скъсваш се от бачкане и в крайна сметка в джоба ти 10-12 евро. Не стигат заникъде.
- Но напълно достатъчни за една доза. Оттам ли стана хероинозависим?
- Изпързаляха ни отвсякъде. И нашите, и чуждите. Събирал съм празни бутилки, вечерта съм ги връщал в големите магазини… Крал съм развалена или с изтекъл срок на годност храна, която изнасяха вечер в задната част на хипермаркетите. Заприличах не на клошар, а на бездомно псе. Затова ли бях отишъл там…
Веднъж бях “изпушил” тотално.
Прибирам се една вечер късно “мат”, напушен с хашиш. Спират ме полицаи. Дрогиран на “n-та” степен. Бях направил една далавера, да не ти казвам за колко. Нали трябва да оцелееш ?! Друсан, друсан… Но като ме видяха, че нося един сух хляб под мишница, досущ като Жан Валжан, веднага се смилиха над бедната ми душица…
- А къде си бил преди това време?
- Как къде, в прословутия квартал на Копенхаген, “Кристияния” се казва. Там всичко е позволено. Дори и дрогата, но единствено в рамките на района. Нямаш право да изнасяш наркотика извън него. Ченгета никога не нюхат, но си има една бариера за влизащи-излизащи. Абсобютно хипарско гето, цялото нашарено с графити. Купонът никога не свършва. Пълна лудница… Всякакви хора, раси, етноси, мозайка от откачалки и проститутки от цял свят си правят каквото си искат. Курвите тук са най-евтини – вървят по 80 евро за цяла нощ. Ама кой им обръща внимание - всички се тълпят по сергиите за хашиш, а продавачите режат с ножички от огромни конуси, като нашенските дюнери, желанато количество. Фантазия, брато!!! Въпреки разюздания контингент, няма полиция.
- Да не би властите да защитават подобни “тихи” оргии?!
- И аз така се запитах. Нормално е. Всяко общество би трябвало да намери начин как да “изпусне” клапана от тоталното пренапрежение… Там го видях с очите си. Има си някаква вътрешна власт, която контролира нещата. Пък и хората там са по-топли, добродушни, спокойни, не са скандалджии.
Ще ти разкажа два примера. Надрусахме се веднъж с един алжирец - горила два метра, Кинг-Конг! Но нещо го настъпих по мазола. Само с едната си ръка би ме отпратил в небитието. Като научи обаче, че съм от България, нежно ме прихвана през кръста и взе да нарежда:
“Ти си Стоичков, аз съм Зидан!”
В Дания всички са готини. Сами ние, българите, сме мръсници…
На централната гара на Копенхаген виждам един златен ланец да се търкаля по земята. Всичко го тъпчат, никой не се навежда да го вземе. Такова им е възпитанието. Знаят, че е чужда вещ и не я пипат. Оглеждам се като прасе в кукуруз. И мен ме хвана срам да го гепя… А в същото време едни натокани мадами, с бижута по вратовете си за по хиляди евро, пикат по тротоара, без окото им да мигне. А “пръчовете” покрай тях се правят на улави…
- Защо от този “скандинавски рай на драгата” изведнъж реши да отлетиш за Великобритания, където законите са доста “по-дръпнати”?!
- Ей, ей, чакай малко! Нещо не се разбрахме! Аз не съм зависим, освен от добре платена надница. Това че съм ял боклуците в Скандинавската страна и съм компенсирал глада си с разни треволяци не ме прави наркоман. Просто трябваше да издържа.
На въпроса ти - изиграха ме, не виждах никакво бъдеще. Затова си купих билет за 150 евро за Лондон и кацнах на летище “Хийтроу” с… 40 евро в джоба. Посрещна ме авер, който уж всичко бе уредил перфектно. Настани ме в къща, където се почувствах като болярин. На ден ми плащаха по 55 паунда.
- Колко време продължи щастливият ти период?
- Не съм го изчислявал. Бачках като строителен работник. Сутрин и вечер пътувах по три часа до обекта. Но откъде да знам, че за по-евтино, дори безплатно, съм настанен под един покрив с руската мафия. В Лондон има един такъв закон – изоставена къща от властите, плащаш ли й разходите, можеш да я обитаваш колкото си време искаш. В съседните стаи живееха литовец и уж двама негови приятели. Правеха някакви далавери. Нали сме братушки, предоставих дебитната си карта. Далаверата за мен беше, че на всяка транзакция, която е минимум 300 паунда на ден, аз ще взимам по 30.
Тогава тръгнаха проблемите.
Останалите литовци, които “бръмчаха” с Женята и уж му бяха приятели, всъщност са решили да го оберат. Целта им била хем да му свият мангизите, хем да му задигнат Мерцедеса. В деня, в който той изтегли и последната сума, руснакът, който живееше с нас, предизвика симулативен скандал с него. Уплашен до козирката, литовецът звъни на своите хора. Те пристигат на мига и к`во става? – започват заедно с руснака да бият… своя човек. Такъв як бой му теглиха, че сигурно и роднините му са усетили /горчив смях – б.а./.
- И какво стана по-нататък?
- Стана тя каквато стана!!! Преживях деветият кръг на ада. Вързаха посинения от бой Женя за един стол, за да не бяга, а похитителите му отидоха да се друсат и да пият на двора. Отвреме-навреме някой отиваше да го шамароса за разнообразие. Това продължи няколко часа, докато на откачилия от дрогата руснак не му скимна, че въпреки взетите крути мерки “плененият” може да избяга. Грабна от кухнята един нож и го заби последователно и в двете му бедра. Колкото и да бях друсан и фиркан, не успях да издържа на потресаващата гледка. Разкарах се за няколко часа.
Когато се прибрах в квартирата, там нямаше никой. Нито колата, нито жертвата. Пълна енигма. Проснах се каталясал връз дивана, като си мислех, че тези малоумници са го закарали в болницата. По-късно разбрах, че отрепките са го развързали сам да се оправя, взели са му “мерджана” и мангизите и са тръгнали спокойно да си обикалят квартала и да се донадрусат. Дори ченгетата са ги спрели, но нищо не са им направили. Абе, от руската мафия всеки има страх…
- А какво стана с теб след този кървав екшън?
- Спал съм като труп. Освестих се едва към четири сутринта, когато полицаи разбиха с взлом вратата. Изтрезнях за две секунди и половина. Някой беше подал сигнал за случващото се. Не знам защо, набедиха мен. Вкараха ме в ареста за 24 часа. По телефона преводачка ми превеждаше обвиненията за ракет, за опит за убийство, за притежание на хладно оръжие и за не знам си още какви грехове. Единственото, което най-много ме притесняваше, бе това, че по дръжката на ножа бяха открили и мои отпечатъци. С него бях си рязал хляб минути преди да стане екшъна…
Още на двайсетата минутата след задържането ми ми осигуриха адвокат. Той ме открехна на всеки въпрос да отговарям с “No comment”, тоест без коментар. Дознателите в крайна сметка разбраха, че съм абсолютно невинен, извиниха ми се и ме пуснаха да си ходя по живо-по здраво.
Прибрах се в къщата, по най-бързия начин си събрах багажа, понеже имах подозрения, че руснаците може и да се върнат, а тогава – тежко и горко ми. Изнесох се при аверчето, което ме беше посрещнало на летище “Хийтроу”. Разказах му какво съм преживял. Той само се хвана за главата и едва отрони: “Не мога да повярвам, че си останал жив! Тия мафиоти за едното нищо утрепват човек, а ти бил свидетел на такава кървава драма. Най-добре е веднага да се омиташ от Лондон, защото главорезите все един ден ще изтрезнеят и тогава жалната ти майка!”
Взех присърце съвета му. В момента си ближа раните в Кърджали, но позараснат ли малко, веднага си вдигам чукалата. И тук не е живот…
Георги АНДОНОВ
Кърджали
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
