Продължават ексклузивните арт събития, които Фонд за изкуство и култура „Ангел Симеонов“ организира всеки месец в Музей-галерия „Анел“. Столичните ценители на графиката ще имат шанса и удоволствието да разгледат най-новите творби на двама утвърдени графици: Емануела Ковач и Васил Колев-Vassillo.

Съвместната им изява е озаглавена „Срещи“, а в критическия поглед на проф. Аксиния Джурова е вградена не само оценка за творбите им, но прозира и общият хоризонт, който определя контекста в развитието на графиката като жанр. Вернисажът ще се състои на 24 ноември 2022 г. от 17.00 ч., а самата изложба ще е на разположение на публиката до 10 декември.

Ето откъс от мнението на проф. Джурова:

„Двама изявени и различни със своето послание графици от средното поколение си дават среща в Музей-Галерия „Анел“. Емануела Ковач, майстор на гравьорския метод на дълбокия печат – сухата игла, с характерния за нея щрихов ритъм и изящен детайл, сега се представя с офорти и литографии. В едни от гравюрите тя ни връща към забравените днес детски игри и то не само заради вече несъществуващите от близкото ни минало аксесоари, но и поради факта, че този цикъл е създаден заедно с нейния внук.

В този смисъл в него доминира не толкова носталгията, колкото атмосферата на неподкупност и чистота на спомена, лиричност и поетичност към света преди реалния сблъсък с него. Всъщност Емануела Ковач и в другите цикли запазва поетичността на израза, уютността и камерността, неприкосновеността на собствения й свят и възхищението от природата, изразени чрез привлекателна ефирност и богатство на светлосенъчните нюанси в цветните и черно-бели листи.

Васил Колев-Vassillo, възпитаник на Венецианската академия за изящни изкуства, остава верен на своя категоричен графичен език и монументален стил, както и години наред разработвана тематика. Това е цикълът „Моите къщи“ – своеобразни портрети на средата, в която обитаваме, макар и лишена от конкретния човек, но наситена с неговото психологическо присъствие.

Без да включва познати обекти и паметници на изкуството от съответните градове, в които е пребивавал, той прави истински психологически портрет на града, не пейзажа, а именно портрет на нашето обиталище въобще. Затова тези сюблимни със своята застиналост градски къщи с издигнати до висините електрически и телефонни стълбове, с развети като коси кабели, скупчени на места като птичи гнезда или като тези на нашите спомени, са буквално стъписващи със своето излъчване и послание.

Откъде идва то, от миналото или маркира бъдещето ни?!  Какво ни говори обезлюденото градско пространство? Дали проникновените му психологически портрети, които ни гледат в упор, ще ни дадат някакъв отговор? Не знам! Знам само, че пред нас е един голям майстор на гравюрата с прецизен, изчистен и изпълнен със смисли художник във време на безсмислие.“