На 20 август през 917 г. българската и византийска армия се сблъскват при река Ахелой. Българските войски, водени от цар Симеон I, разбиват византийските войски, водени от магистър Лъв Фока. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие.

Основната цел на Византия за нахлуване в българските земи е неутрализиране на въздигащата се мощ на българската държава след унизителните за Византия договорни условия, установени през 913 година.

Според арабският хронист Ал-Масуди в битката вземат участие общо 122 000 души: 62 000 византийци и 60 000 души, воюващи в българската войска. Византийските хронисти на дават сведения за състава на българските войски, но по косвени сведения се смята, че цар Симеон е привлякъл на своя страна маджари и печенеги.

ПРЕДИСТОРИЯ НА БИТКАТА
 
Благодарение на сключения мир с арабите, за който говорят повечето  извори, Византия прехвърля армията си от Мала Азия на Балканите с намерение да нанесе веднъж завинаги съкрушителен удар на България.  

Йоан Скилица пише, че императрица Зоя (регент на своя малолетен син), „решила заедно със сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на Запад цялата източна войска, та, като се обединят източните и западните войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищожи“.

За повдигне бойния дух на византийската армия, на войниците е платено предварително. А преди самия поход към България дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървения кръст, на който е бил разпънат Христос, и войниците от цялата армия се заклеват, че „ще умрат един за друг“.

След полагане на клетвата сухопътната армия се насочва срещу България. Тъй като византийската армия се е придвижвала покрай морето, то най-вероятно навлизането в българска територия става при Дебелт. Според Скилица двете войски влизат в сражение не край река Ахелой, а край град Анхиало на 6 август 917 г.

Но  вероятно само отделни български отряди са се опитали да спрат (или забавят) византийското настъпление. Опитът е неуспешен  и те отстъпват към река Ахелой да се присъединят към основните български сили.

Не е изключен вариантът, че това отстъпление е стратегия с цел ромейските войски да бъдат вкарани в предварително заложен капан. Река Ахелой не е пълноводна, но в източния си край е тинеста, дълбока и широка и опасна за преминаване.

МЯСТОТО НА БИТКАТА

Все още се спори за точното място на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месембрия, или  югозападно от реката-в полето между Анхиало и Ахелой.

Известно е, че ромейският лагер бил построен в близост до Анхиало. Сам по себе си този факт потвърждава общоприетото мнение, че битката наистина е проведена в Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се обяснява със самия развой на сражението.

Известно е, че след поражението много от византийците се издавили в морето и реката, от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се спасил като избягал в Месембрия.

От друга страна, ромейската армия никога не би се построила за сражение с гръб към морето, което навежда на заключение, че битката е проведена на изток от Ахелой. Подобно разположение противоречи на всички стратегикони.

В случай на неудачно развитие на дадено сражение, същите тези стратегикони препоръчвали между армията и лагера да има достатъчно разстояние за отстъпление, маневриране и прегрупиране.
 
БИТКАТА

Началото на битката се характеризира с ожесточен сблъсък  между централните части на двете армии и пленяване на войници и от двете страни. Постепенно ромеите започват да надделяват, българският център започва да се огъва, но все пак започва да отстъпва организирано.

Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния  и финален удар с дясното си крило. За целта вкарва дори резервите в боя. Българското ляво крило не успява да устои на натиска и също започва да отстъпва, увличайки ромеите в преследване в посока река Ахелой.

В този критичен момент цар Симеон със своята конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешния град Каблешково, подкрепен от дясното българско крило, изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило.

Ромейските войници се паникьосват и започват да отстъпват към морето. Централните военни части и лявото крило на българската армия също преминават към контраатака. Византийската армия губи своя боен ред и не е в състояние да окаже голяма съпротива.

Българите предприемат невиждана масова сеч и на бойното поле остават труповете на десетки хиляди ромейски войници. Други се издавят в морето, когато отстъпват към Анхиало, трети затъват в тресавищата на река Ахелой, опитвайки се да намерят проход да се изтеглят към Месембрия.

Според ал-Масуди от разгрома се спасяват едва 2 000 ромейски конници, навярно от резервен боен отряд, който не е успял да влезе в сражението.

Самият Лъв Фока успява да се спаси в Месембрия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой.

Предвид ожесточеното начало на сражението, повече от вероятно е българската страна също да е дала доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.

ПОСЛЕДИЦИ

Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия.Управлението на императрица Зоя е разклатено. 18 месеца по-късно Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки я от всякаква власт.