Хайде да си представим как се живее без ток или без вода, въпреки че сме в XXI век. И после към тази представа да добавим претенцията за развитие и модернизация.
Пълен контраст във всеки смисъл на думата.
А сега да погледнем към Плевен, където реалността звучи точно така. Там поне ток има засега, но хората вече забравиха какво е да имат редовно нормално течаща вода.
Как гледат децата си? Как извършват ежедневните си домакински задължения? Как поддържат добра хигиена? Колко скъпо им излиза?
На тези въпроси следва да отговорят управляващите в града – настоящите, бившите, всички по веригата, които със сигурност си прехвърлят умело топката и със сигурност са се погрижили при тях това да не е дефицит.
Всъщност това са въпроси с ясни отговори, но без ясно изразена отговорност. А някъде там, в междуредието, прозират истинските причини за това положение.
В Плевен вече никой не се замисля за лицето на апокалипсиса, защото неговата визия смущаващо точно се проявява с безводието, безумието и безочието наоколо.
Колапсът не е толкова заради очевидната липса на вода, колкото заради безобразната инфраструктура, допускана години наред в един от големите градове на България.
Върхът на абсурда е, че в XXI век, в страна-членка на ЕС, стотици хиляди души да са принудени да се къпят по график и да пълнят кофи, сякаш живеят в 1982-ра.
Защото средната възраст на ВиК мрежата в България е над 40 години, а в някои региони – като Плевен, Севлиево и Омуртаг – тръбите са отпреди 1960 г.!
За такава инфраструктура иде реч.
Течовете в държавата са толкова сериозни, колкото драстично е и системното й източване. И двете са обединени от политическо бездушие и амортизирана система, която вече никой не смее да нарече с истинското й име: престъпна нехайност.
Не за друго, а защото явното вече пробива съзнанията с мащаба си!
Защото не говорим за обикновена авария, за която все щеше да се намери търпимост. А за тежък и дългогодишен авариен режим. Текат само обещанията, но не и водата.
Говорим за режим на безнадеждност!
А надеждите иначе ги избираме доброволно на всички избори. Там големите обещания се дават лесно, а после институциите вдигат рамене, потънали в мълчание.
Единственият постоянен дебит в тази държава изглежда идва от отговорността, която щедро изтича между пръстите на властта!
Ако властта трудно намира думите и отговорите по казуса с безводието в Плевен, да им помогнем.
Като за начало нека е ясно: Вода има! Управление – не!
И този път реакцията няма как да е мирна. Защото за тази реформа явно трябва колективно да крещим – защото, всъщност, тя е отпечатана като под индиго не само в Плевен, но и на много други места в страната.
Първите, които ще се сетят за преживения ужас, са перничани, които изпаднаха в жестока водна криза (2019) заради въпросната остаряла мрежа. Списъкът с градове и села към днешна дата заплашително се увеличава.
А Плевен се превърна в най-яркия знак на национална суша, която познаваме. И всички отдавна сме наясно, че причините за това не са само природни.
"Източна и Североизточна България имат трайно засушаване, което ще наложи в следващите 10-15 години преминаване към алтернативни форми, включително обезсоляване на морска вода.. Над половин милион души тази година ще бъдат засегнати от режим на водата", казва Борислав Сандов.
Какво означават тези думи ли? Те са повърхността. Неизбежното следствие.
Ядрото са водоснабдителните системи в България – изградени още по време на социализма. Бетон, нискокачествени стомана и чугун с отслабена устойчивост и проблеми с корозията.
Грозната истина, която някои управляващи удобно си спестяват, е, че повечето тръби не са подлагани на сериозен ремонт от десетилетия – макар да пренасят животворна течност всеки ден.
Затова и
в България около 60% от водата се губи още по пътя до чешмата.
Процент, по който сме рекордьори в целия ЕС!
В някои райони дори коефициентът на водните загуби достига плашещите 80-90%.
България попада сред първите пет държави в Европа с висок воден стрес, заедно с Кипър, Малта, Испания и Италия, става ясно от European Environment Agency. Това означава, че над 40% от наличните водни ресурси се използват ежегодно – което се счита за "високо рисково ниво" от ООН.
Нужни са поне 6 милиарда евро за ремонт, а финансирането достига едва 30-40% от нуждите.
Това, което ни е кристално ясно, е, че институциите за пореден път не са единни.
Известно е, че отговорността за язовирите в страната е поверена на Министерството на околната среда, а тази за мрежата – на Министерството на регионалното развитие.
И в двата случая обаче тежката бюрокрация бави решенията.
Страдат плевенчани.
Загубите на вода в област Перник също са рекордни за страната – над 80%. 21 села в района дори не са свързани с услугите на ВиК Перник, а дори и на техните абонати им се налага често сами да се организират, за да търсят къде се пукат тръбите.
Десетки трънски села имат хроничен недостиг на вода заради старите тръби и безкрайните аварии.
Нужно ли е да изреждаме още?
Очевидното отдавна боде очите!
Явно обаче острието не е достатъчно остро, за да засегне дебелокожието във властта. Ако беше стигнало до него, може би България нямаше да е в Топ 5 на държавите в Европа с най-голям риск от водна криза, както сочи Европейската агенция по околна среда.
Иронията тук е, че страната ни разполага със стотици реки, десетки язовири и над 1200 минерални извора.
Но… няма добро управление.
Няма хора, които могат и да поемат отговорност, и да я изпълнят след това!
Няма политици с държавническо мислене!
И ще бъдем все така, поне докато не се изкорени порочния навик държавата да мисли буферно.
Жаждата за промяна в обществото изглежда правопропорционална на инфраструктурната незаинтересованост.
И ако за още някой не е ясно – без вода няма нито икономика, нито живот.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
