Радостин Стойчев и Данчо Лазаров заприличаха на две магарета, застанали по средата на тесен мост. Никой не ще да отстъпва, проявявайки упорития си инат. Накрая Радо удържа на думата си и си тръгна, след като предварително бе отсякъл “Или аз, или Лазаров!”. И мнозина започнаха да му ръкопляскат и да му се покланят, че е постъпил мъжки.

 

Ще прощаваш, Радостине, но когато загърбиш България в най-важния момент, това по-скоро е предателство и магарешки инат, отколкото мъжка постъпка. Хубаво, Данчо Лазаров не става, ти обаче защо не ни доказа, че ставаш? Защо трябваше да ти уредят една, та още една квалификация в София, за да преминеш с триста зора и през иглени уши по пътя за Лондон.  

И накрая да излезеш пред цяла България с нацупена физиономия и като най-големият сърдитко да обявиш, че си отиваш. Ако наистина беше мъжкар, трябваше да направиш компромис, Радостине! Голям компромис в името не на твоето его, а на БЪЛГАРИЯ!

Остани, води отбора на Олимпиадата, постигни нещо там, натрупай си точки, големи точки, с които после да имаш смелостта да излезеш, да удариш по масата и да обявиш: “Е, аз моята работа я свърших, хайде сега Лазаров да си ходи!”. Тогава щеше да има тежест в думите ти. Огромна тежест. Щеше да бъдеш непоклатим.

 

А сега, във възможно най-неподходящия момент, си събираш багажа и след теб – потоп. Пълен потоп, причинен от твоя инат. И от този на Лазаров, естествено, който също не е цвете за мирисане. Ама битки срещу такива като волейболния шеф не се печелят с думи, вадене на документи и оставки. Печелят се на терена! Печелят се, когато простиш и загърбиш всичко в името на България!

 

Още по-лошото е, че след Радостин хукна и най-добрият ни волейболист Матей Казийски. Да, същият този Матей, който до вчера се кълнеше във вярност към България, сега и той й обърна гръб. Последната мълва гласи, че щял да се върне, ама знае ли човек. Напоследък във волейбола всичко е предпоследно. Сутринта казват едно, на обяд – друго, е вечерта – трето и като се събудиш, се пръква най-неочакваното решение... Пълна каша и помия в спорта, който доскоро бе единствената ни национална радост. Единствената ни надеждица в колективните спортове за предстоящата Олимпиада. Искриците с надежда обаче бяха погълнати от огъня на скандалите, които са с по-буйни и с по-опасни пламъци от тези във футбола. В Цар Футбол разправиите са ежедневие, но там такова чудо като във волейбола не е имало и едва ли ще има – селекционерът на националния отбор и най-добрият ни състезател да се вдигнат на бунт и да изоставят тима, когато се задава Олимпиада. Стоичков, с неговите прословути бойкоти с напускането и връщането в състава, ряпа да яде! А докога във волейбола ще продължат да се ядат – никой не знае. Ама от много хапане се самоизядохме сами. Самоизядохме спорта, който до вчера ни хранеше обеднелите за положителни емоции души.